Карл Май: Крепостта в скалите

— Нито едното, нито другото. Писателят е онова, което в испански език се нарича с думите автор или «escritor». Човечето ме погледна изненадано и попита:

— Богат ли сте?

— Не.

— Тогава дълбоко ви съжалявам, защото с вашата професия неизбежно ще умрете от глад.

— Защо, дон Херонимо?

— И още ме питате? О, много добре знам как живеят тези хора, понеже тук в Гуаймас също имаме един «ескритор». Той е богат човек и пише за един вестник, който излиза в Ермосильо. Сигурно плаща много пари, за да види отпечатани своите изпратени материали до редакцията. При тази работа има големи разноски и никаква печалба. Че как можете да живеете? Какво ядете и пиете и как се обличате? Страшно ми е жал за вас. Ами ще можете ли да платите онова, което ще получите тук при мен?

— Да. За толкова все ще ми стигнат парите.

— Много се радвам, Хмм, ескритор значи! Тогава никак не е чудно, че имате толкова ужасно западнал вид. Просто не мога да проумея как така въпреки всичко изглеждате съвсем добре и направо пращите от здраве. Но… карамба! Чак сега ми хрумна. Щом сте ескритор, би трябвало да можете да пишете, а?

— Ами да.

— Но въпреки това ми предоставихте тази тежка работа. Защо скрихте от мен, че владеете туй изкуство?

— Защото щеше да е неучтиво да ви противореча, когато ме обявихте за човек, който не умее да си служи с перо.

— Justo — вярно! Вашата учтивост просто ви служи за препоръка. Ще ми разрешите ли да ви попитам откъде идвате?

— Прехвърлих Сиера Мадре!

— Пеша? Бедничкият!

— Имах кон, както можете да разберете от шпорите, които временно нося окачени на колана си. Конят ми падна и си счупи един крак. Наложи се да го застрелям.

— Защо не взехте юздите и седлото?

— Защото не исках дни наред да мъкна такъв товар в ужасната жега.

— Но нали можехте да продадете нещата и от получените пари да живеете цели два дена! Жал ми е за вас. По-добре да не бяхте мъкнали тези две стари пушкала, дето ги виждам тук. Те не струват и половин долар. Изработката им е съвсем допотопна. Разбирам от такива неща.

Херонимо взе в ръка карабината «Хенри», огледа я и поклати глава. Изглежда особената конструкция на затвора му направи впечатление. После посегна и към стария Мечкоубиец. Понечи да го вдигне, ала веднага го пусна, защото беше толкова тежък, че с една ръка не успя да го вдигне.

— Я го хвърлете този боклук! — посъветва ме той. — С него само си отежнявате пътуването. Накъде ще се отправите от Гуаймас?

— Ще продължа с кораб на север през остров Тибурон.

— В такъв случай може дълго да чакате. Рядко са корабите, които отиват толкоз далеч.

— Тогава ще яздя.

— Ще трябва да си купите кон или муле, но ви уверявам, че сега и за цял куп пари няма да намерите такова животно. Ако имате време да чакате, бихте могли по-късно да използвате железницата, която отива до Ариспе.

— И кога пътуват влакове до там?

— Влакове ли? Личи си, че сте чужденец, дон Карлос. Железопътната линия все още не е готова. Казват, че ще я завършат след три, четири или пък пет години, ала от тези неща вие и представа си нямате. Не би трябвало да пътувате из страна, която не познавате и която е толкова далеч от родината ви. При вашата бедност туй е опасно начинание. Споменахте, че сте роден в Сахония (Саксония. Б. по.). Къде се намира този град?

— Това не е град, а кралство и е част от Алемания.

— Точно така. Е, човек няма как да натъпче в главата си всички географски карти. И така, можете да останете при нас. Заради бедността ви и защото като превъзходен играч на домино сте и отличен компаньон, аз ще проявя разбиране и ще ви определя най-ниската възможна цена. Ще получите подслон и най-хубавата храна за едно песо на ден. Това е сума, която сигурно и вие самият ще намерите за твърде малка.

— Благодаря ви, съгласен съм — заявих напълно сериозно. Едно песо беше равно на четири марки и половина. Но добре можех да си представя «най-хубавата храна», която несъмнено отговаряше на условията на живот в «хотела».

Херонимо кимна доволно, бутна книгата настрани и отново посегна към пуловете на доминото.

— Тъй като сте гладен и жаден, Фелиса ще ви приготви нещичко за хапване и пийване, а междувременно ние можем да направим още няколко игри. Да започваме!

Дребосъкът изобщо не ме попита дали имам желание за игра. Изглежда за него бе напълно естествено да съм също тъй страстен играч на домино като него. Започнахме, понеже не исках да проявя нелюбезност. Имах желание да го оставя да спечели, но така и не успях да го изпълня, защото той действително играеше твърде лошо. При третата игра откъм огнището, където шеташе сеньоритата, започна да се разнася миризма на изгоряло брашно. Но четвъртата игра бе прекъсната от човечето най-неочаквано. То се плесна с длан по челото и възкликна.