Карл Май - Крепостта в скалите

Той обърна пуловете и започна да ги разбърква. Аз не му отговорих и имах намерение, ако съществуваше и най-малката възможност, пак да го оставя да спечели, ала ето че в този момент мормонът за пръв път взе думата.

— Какви ги дрънкате, сеньор! Та нима не забелязахте, че вашият противник полагаше големи усилия да прави грешка след грешка само и само да ви позволи да спечелите играта? И през целия си живот няма да се научите да играете тъй добре като него.

Това беше голяма грубост. Още повече че мормонът си послужи с далеч по-простичката дума «сеньор», докато дребосъкът беше свикнал да се обръщат към него с «дон Херонимо». Но колкото и учтив да бе иначе ханджията, колкото и голямо да беше уважението му към мормона, в този случай той му отговори доста остро. От другата страна последва също остър отговор. Между двамата се завърза спор и в резултат от него Херонимо прибра пуловете на доминото, стана от масата и отиде да си легне в хамака. Мормонът го проследи с доволен поглед, от което си извадих заключението, че нарочно беше започнал тази свада само и само да накара ханджията да се отдалечи и ние двамата да останем сами.

И наистина, веднага щом дребосъкът се сви на кравай в своя хамак, Мелтън се обърна към мен:

— Вие живеете тук вече от петнайсет дни. Възнамерявате ли да останете и по-дълго в Гуаймас?

Тонът му не беше особено учтив. Чувствах, че се мъчеше да бъде любезен, но това просто не му се удаваше и въпросът му прозвуча като въпрос на началник, обърнал се към някой от своите подчинени.

— Не — отговорих аз. — Тук нямам никаква работа.

— Накъде се каните да тръгнете?

— Може би към Ла Либертад.

Назовах този град, понеже се намираше недалеч от Лобос, накъдето както бях чул щеше да отплава очакваният кораб.

— А откъде идвате?

— Спуснах се от Сиера Мадре.

— Какво правихте там? Навярно сте търсили злато, а? Намерихте ли?

— Не — отвърнах в съответствие с истината без повече подробности.

— Тъй си и мислех. Просто ви личи, че сте един клет бедняк. Но изобщо сте си избрали много загубена професия.

— Защо?

— Ами нали прочетох в книгата за посетители, че сте ескритор и знам, че с този занаят се занимават само нещастни и мизерстващи бедняци. Как сте могли да се осмелите да пътувате из тези земи? Вие сте немец. Ако си бяхте останали във вашето отечество, там щяхте да пишете писма и да изготвяте сметки за хората, които не умеят да си служат с перото. С тези и други подобни работи щяхте да печелите поне толкова, колкото да не ви се налага да гладувате.

— Хмм! — промърморих аз като се мъчех да скрия колко много ме развеселяваше. — Писането на писма не е чак толкоз доходен занаят както изглежда си мислите. С него човек може така да гладува, че свят да му се завие.

— И не ви е хрумнало нищо по-добро от това веднага да хукнете по чужди земи и още повече да ви се завие свят, нали? Не ми се сърдете, ама сте постъпили глупаво. Не всеки има такъв късмет като вашия адаш, който впрочем още преди да тръгне по широкия свят е бил професионален ловец, а не ескритор.

— Мой адаш ли? Кого имате предвид? — престорих се на учуден.

— А-а, бях си помислил, че вече сте били поне веднъж в Съединените щати, там в западните прерии. Но вашият въпрос ми подсказва, че не е така, защото иначе все щяхте да чуете за Олд Шетърхенд.

— Олд Шетърхенд ли? Това име ми е познато. Четох някакъв вестник, може би е било пътепис, където се срещаше името на този човек. Изглежда е ловец или следотърсач, или още както там наричат подобни хора, а?

— Да, такъв е. Случайно научих, че е немец и понеже вие имате същото име в самото начало ми хрумна мисълта, че може би пред мен е именно онзи Олд Шетърхенд, ала скоро разбрах заблудата си. Вашето окаяно положение събуди състраданието ми и тъй като имам добро сърце ще ви помогна да си стъпите на краката, но при условие, че разполагате с достатъчно разум да се хванете по-здраво за спасителното въже, което ще ви подхвърля.

Всъщност трябваше да се изсмея в лицето на мормона, но все пак реших да запазя скромното си поведение. Високомерният самоуверен начин, по който разговаряше с мен Мелтън, бе напълно достатъчен да ме ядоса, но от друга страна ми се струваше твърде забавно да го оставя в собствената му заблуда.

— Че защо да нямам достатъчно разум? Не съм дете, което да не може да оцени предложеното му благодеяние.

— Добре! Съгласите ли се с предложението ми, всичките ви грижи изведнъж ще се изпарят и вие ще станете заможен човек.