Карл Май: Крепостта в скалите

В «гостната» хлапетата се боричкаха около пейките. Доня Елвира още лежеше или пък отново беше легнала в хамака си. Край огнището сеньорита Фелиса вареше незаменимия шоколад, който този път не ухаеше на прегоряло брашно, а на изкипял сироп, а Херонимо светкавично донесе доминото, за да продължим заниманието си от миналия ден.

Мормонът седеше на една от масите и изглежда очакваше появяването ми, защото видях, че веднага внимателно ме заоглежда. Не му позволих да разбере, че и аз правех същото с него, ала ми беше много трудно да извърна очи настрани, понеже този мъж бе извънредно странна и забележителна особа.

Той имаше стройна фигура и бе грижливо облечен, а лицето му — гладко избръснато. Но Боже мой, какво лице беше това! Още от пръв поглед се сетих за онези необикновени и оригинални черти, които майсторският молив на Гюстав Доре бе придал на дявола. Приликата беше толкова голяма, че човек не можеше да се отърве от мисълта, че мормонът е позирал на Доре за въпросната илюстрация. Този мрачен човек едва ли имаше повече от четирийсет и две, четирийсет и три години. Над високото му и широко чело падаха гарвановочерни къдрици, които отзад се спускаха на вълни почти до плещите му. Косата му беше наистина великолепна. Големите катраненочерни очи имаха онази бадемова форма, която изглежда природата е запазила само за ориенталската красота. Носът му беше леко извит, но не и прекалено остър, а леко потреперващите светлорозови ноздри издаваха темпераментен нрав. Устата му кажи-речи приличаше на устата на жена, но все пак не беше нито женствена, нито издаваше мекушавост. Леко извитите й надолу ъгълчета свидетелстваха по-скоро за силен характер. Брадичката му бе нежно оформена но и волева, такава каквато се среща най-често в хора, чиито дух властва над ниските страсти и инстинкти. Всяка отделна част от главата, чието лице можеше да се нарече красиво, беше също красива но само сама за себе си, защото на тези отделни части липсваше хармонията на цялото. А там където нея я няма, не може и дума да става за красота. Не съм в състояние да кажа дали и с други хора би станало същото, но аз долових в него нещо отблъскващо. Свързването на отделни красиви форми в едно цяло, на което липсваше съзвучие, остави в мен впечатлението за нещо противно и грозно. Към всичко това се прибави и една друга «подробност». Приликата с картината на Доре веднага ми направи впечатление, но колкото по-често поглеждах към този човек, толкова по-ясно чувствах, че вече бях виждал някога и някъде това лице и то при не особено препоръчителни за него обстоятелства. Ала колкото и да размислях, не успях да стигна до никакъв по-определен резултат нито що се отнасяше до мястото, нито относно времето, нито пък до самото лице. Също и през следващите дни, когато се срещах с мормона най-редовно, и сутрин, и вечер ми беше невъзможно да си припомня каквото и да било, макар в мен все повече да укрепваше убеждението, че някога съм се срещал с човек, който много му приличаше, и че този човек се е държал враждебно или към самия мен или към някой мой приятел.

Винаги когато Хари Мелтън ме виждаше, ме измерваше с остър изпитателен поглед. Както изглеждаше в очите му се таеше само любопитство, обаче все не можех да се отърва от чувството, че той старателно полагаше усилия да не ми покаже неприятното впечатление, което му правех.

Както вече споменах аз чаках някой удобен случай, за да отпътувам от градчето, а според казаното от ханджията мормонът очакваше пристигането на някакъв кораб. Въпреки това аз не се обърнах към него за сведения. Имах странното чувство, че ако влезех веднъж в някакви отношения с мормона, повече нямаше да мога да се отърва от него. Та нали беше ясно, че е достатъчно само да попитам капитана, за да получа разрешение да се кача на борда като пътник! Ала не стана тъй както си мислех. Когато вечерта на петнайстия ден Мелтън прекрачи прага на странноприемницата, той не се насочи право към своя хамак както обикновено правеше, а дойде и седна при нас, тоест, при мен и ханджията, защото естествено ние двамата пак седяхме на масата и играехме домино. След продължителни и напразни усилия току-що най-сетне ми се беше удало да загубя една игра. Дребничкият Херонимо бе направо възхитен и възторжено извика:

— Вече се отпуши, дон Карлос! Сигурно ще признаете, че всъщност играя далеч по-добре от вас, обаче през цялото време нямах никакъв късмет. На вас винаги се падаха най-хубавите пулове, а аз получавах все такива, с които изобщо нищо не можеше да се направи. Но сега всичко ще се промени и аз ще ви покажа колко много ви превъзхождам. Веднага започваме нова игра!