Карл Май - Крюгер Бей

— Родословното им дърво стига чак до любимата кобила на Пророка. Тези коне струват повече от всичките стада на племето ни.

Значи трябваше да влезем между скалите, защото там беше «Къщата за посещения», за която беше споменал шейхът. Странна къща! Скалата беше висока около петнайсет метра. Процепът стигаше до половината на тази височина, но беше толкова тесен, че долу, при земята едва-едва можеха да намерят място един до друг само двама души. Следователно той можеше по-скоро да се нарече наистина процеп, отколкото пролом. На около десетина крачки от него от земята се процеждаше вода, образуваше неголяма локва, чието съдържание можеше спокойно да се пие и от хора.

Шейхът забеляза, че процепът не ни се виждаше кой знае колко привлекателен, както изглежда му се искаше, и затова се опита да ни представи цялата картина в по-приятни краски:

— Наистина тук е къщата за посетители, за която ви говорих. По-навътре цепнатината се разширява, образувайки мураба [32] Четириъгълник. — Б. нем. изд. , където има място за повече от десет души. Последвайте ме!

— Позволи ни най-напред да се погрижим за нашите животни! — помолих го аз.

— Ти да не мислиш, че знаем задълженията на гостоприемството толкова малко, та ще ви оставим сами да вършите тази работа? Хората ми ще отведат вашите камили на водопой и ще напълнят меховете ви с вода.

Вече нямаше как да се опъваме, ако не искахме да го обидим. И тъй като той тръгна пред нас, нямахме никакво основание да не го последваме. Ако в пещерата ни дебнеше някаква опасност, то шейхът щеше да е с нас и ние щяхме да го принудим да я споделим.

— Там вътре ли? — попита Винету, щом го видя да изчезва в тесния отвор. — Моят брат ще тръгне ли подир него?

— Да, та нали ще е при нас!

— Ами ако се кани да ни измами?

— Ще вземем всичките си оръжия.

Разменихме тези малко думи на английски. Емъри измърмори:

— Защо се колебаете? Какво ще си помисли шейхът за нас? Сигурно ще ни помисли за страхливци. Хайде да влизаме подир него!

Той последва шейхът, а ние него, след като взехме оръжията си. Докато моята карабина «Хенри» беше в ръцете ми, нямаше защо да се страхувам от открити вражески действия.

Вдясно от процепа се намираше един камък, който по много странен начин стоеше върху острата си продълговата част. Той представляваше скален къс приблизително с формата на срязана надлъж от горе до долу огромна бутилка. Тази половин каменна бутилка тежеше може би към дванайсетина центера [33] Мярка за тежест от 50 кг. — Б. пр.

и беше изправена върху гърлото си. Това можеше да е само чиста случайност и не правеше чак такова впечатление, че да събуди в мен някакви съмнения.

Когато оставихме входа зад гърба си наистина видяхме, че вътрешната част на процепа е по-просторна, отколкото можеше да се предположи отвън. Десетина души можеха да се настанят съвсем удобно. Помещението образуваше продълговат четириъгълник, чийто под беше покрит с рогозки от лико. В средата беше постлан един сравнително хубав килим, върху който бе поставена суфраг — малка, висока най-много педя, педя и половина масичка, каквито често се срещат в шатрите на бедуините. Вярно, че човек можеше спокойно да се изправи само в средата на помещението, защото то много бързо се стесняваше нагоре. Но тук беше прохладно, чудно прохладно! Едно истинско освежаване след слънчевия зной, на който бяхме изложени отвън.

Шейхът седна по турски пред масичката и ни даде знак да последваме примера му. И защо ли да не го направехме, след като веднъж вече бяхме вътре заедно с него?

Едва-що се бяхме настанили, когато един млад пастир ни донесе три малки напълнени с вода кратунки, които изпихме. Друг дойде с четири чибука, торбичка с тютюн и малък мангал с дървени въглища. Шейхът собственоръчно натъпка лулите, което бе едно изключително рядко оказване на чест, после сам сложи тлеещи въгленчета върху тютюна, подаде всекиму от нас по един чибук и каза:

— Пушете заедно с мен! Тютюнът изпуска ароматни облаци, които издигат душата към небето. Скоро ще дойдат и ястията.

Последвахме примера му и запушихме тютюна, който, като се има предвид обстоятелствата, никак не беше лош. Дръпнахме от лулите безмълвно, понеже нашият домакин мълчеше. Може би смяташе мълчанието за подобаващо на неговото достойнство, а може би според него то бе израз както на учтивост, така и на почитта към нас.

Все още не бяхме изпушили чибуците, когато единият от пастирите отново се появи и ни донесе голяма паница със студен кускус, която постави на масичката.