Карл Май - Крюгер Бей

Имахме достатъчно светлина за работата си, тъй като камъкът препречваше само долната част на процепа, а горната беше останала свободна. Оттам проникваше дневния светлик, но за съжаление отворът беше толкова тесен, че през него с голяма мъка можеше да се промъкне някое малко дете.

Колкото по-надълбоко стигахме, толкова по-голяма ставаше вероятността стените на нашата галерия да се срутят. Пясъкът просто се сриваше. За щастие разполагахме с килима и рогозките, с които запълвахме открилите се дупки. Пушките ни служеха като подпори.

Бяхме изкопали около половин метър, когато някакъв глас отвън извика:

— Нека Кара бен Немзи се приближи до камъка. Трябва да поговоря с него. Беше шейхът.

— Ще се обадиш ли? — попита Емъри.

— Да.

— Аз не бих го сторил, защото този тип не заслужава да чуе и една дума от нас.

— Може и така да е, обаче онова, което ще узная от него не е изключено да има голяма стойност за нас.

— Кара бен Немзи! — отново извика шейхът. Значи знаеше имената ни.

— Тук съм — отвърнах аз — Камъкът падна. Защо се бавите и не го отстраните? Нали знаете, че незабавно трябва да продължим пътуването си?

Преструвах се, като че вярвах само в някаква гола случайност. Той гръмко се изсмя на мнимата ми наивност.

— Камъкът не падна сам, а ние го бутнахме.

— Вие ли го бутнахте? И защо?

— Защо ли? Не се ли сещаш? Още преди да си тръгне, колагъсъ ме предупреди да внимавам с теб. Каза ми, че човек трябвало да се пази от теб повече отколкото от самия дявол, защото хитростта ти била по-голяма и от твоята бруталност. А ето, че сега ти даже не можеш да отгатнеш защо сме съборили камъка!

— Че как да отгатна? Кажи ми!

Говорех така, за да му внуша съвсем неправилно мнение за нашата прозорливост. Колкото по-малко вярваше във възможностите ни, толкова по-малко щеше да очаква, че ще съумеем сами да се освободим и с толкова по-малка осторожност щяха да ни охраняват.

— Всъщност знаеш ли къде си попаднал?

— Естествено, в бивак на мешеерите.

— Дано Аллах прокълне мешеерите! Ние сме улед аюни.

— Аллах у’Аллах! Значи си ни измамил!

— Надхитрихме ви. Вярно ли е, че си гяур?

— И твоите спътници също не са привърженици на Пророка, така ли?

— Да.

— Бъдете проклети кучи синове! В геената ще яздите на горещи коне. Колагасъ ни разказа, че сте пленили върховния ни шейх, както и неговите придружители. Повелителя на войската е изпратил двама вестоносци до улед аюните, за да ни поискат такава голяма кръвнина, каквато може да измисли само мозъкът на някой умопобъркан и това откачено псе си ти! Така ли е?

— Да — отвърнах му най-непринудено. — Колагасъ ти е казал истината. Извикай го да дойде тук! Искам да говоря с него.

— Той си замина.

— Тогава извикай неговия спътник.

— И той също си замина. Двамата останаха тук само толкова, колкото бе необходимо, за да ни разкажат всичко за вас. За съжаление двамата пратеника на Повелителя на войската не дойдоха при нас, а са отишли при едно друго фирке на племето ни. Изпроводих хора дотам, за да ги доведат, а после самият аз тръгнах на път, за да ви издебна и да ви подлъжа да влезете в процепа. Ето че сега сте в ръцете ни и ще ви освободим само ако изпълните нашите условия.

— Какви са те?

— Засега няма да ти ги кажа. Ще ги научите едва след като пристигнат моите вестоносци с двамата пратеника на Повелителя на войската. Обещах на колагасъ да ви убия и тримата. Всъщност би трябвало и да го направя, защото сте неверни кучета и не само сте пленили войните ни, ами сте и накарали да бият нашия шейх. Въпреки всичко съм готов да ви подаря живота и свободата, ако изпълните каквото поискам от вас. Откажете ли ми, тогава ще киснете тук, докато умрете от глад и всичките деветдесет и девет милиона дяволи ще си поделят вашите души!

Чух как той се отдалечи. Нямаше възможност да установя дали отвън стоеше някой пост. Напрегнах слух и ясно долових различните шумове от лагерния живот, ала не успях да чуя или да забележа абсолютно нищо, от което да си извадя заключение, че навън, близо до процепа се намира някакъв пазач.

Не си губихме времето в приказки за онова, което узнах от шейха, а продължихме да работим. Много труд ни създаде един голям камък, заровен в пясъка, който тежеше няколко центнера. Трябваше да го вдигнем, а ронливата несигурна почва, върху която стояхме, не ни даваше сигурна опора и непрекъснато поддаваше. Няколко часа се мъчихме с него, докато най-сетне ни хрумна мисълта на първо време да не го вдигаме, а да го избутаме встрани, където същевременно щеше да даде необходимата опора на рохкавата пясъчна маса. Все още не бяхме приключили с тази работа, когато отвън отново извикаха името ми. Попитах кой е там.