Карл Май - Крюгер Бей

— И въпреки това си лъжец! Ти ми каза, че колагасъ веднага си е тръгнал заедно със своя спътник, а все пак те са още тук.

— Отидоха си!

— Къде ли ще отидат! Много добре знам, че искаха да дойдат само дотук, за да потърсят закрилата на улед аюните.

— Не е вярно. Искаха да продължат. Каквото ти казвам, е вярно! Та нали им дадох водач, най-добрия познавач на земите от тук до морето, който ще ги заведе до Хамамет здрави и читави. Сега ще пишеш ли?

— Да.

— Тогава отведете ги пак тези двамата!

Бях постигнал целта си и вече знаех не само че двамата Мелтън не бяха вече тук, ами и знаех накъде са поели. Пратениците бяха отведени и после шейхът започна да ми диктува писмото.

Положението беше кажи-речи комично. Отвън стоеше бедуинът, който не можеше да пише, а навярно не можеше и да чете, а аз трябваше да нахвърлям на листа всичко, каквото ми кажеше. Той постави условия, които изобщо не бяха изпълними. Намерението му беше да се отърве от плащането на кръвнината и да издейства освобождаването на четиринайсетте пленени аюни, и то, без да се задължава да ни подари живота. А аз откъснах един лист от бележника си и за да не ми се налага да го лъжа, написах върху едната му страна всичко каквото ми издиктува. Но в паузите, докато той размисляше, върху другата страна на листа съобщих на Повелителя на войската случилото се и го помолих да не се тревожи за нас, защото още през нощта пак щяхме да бъдем на свобода и щяхме да поемем на път за Хамамет.

— Е, готов ли си? — попита ме накрая шейхът.

— Да.

— Тогава ми подай писмото!

Избутах листа през пролуката, през която преди малко бях погледнал навън. За известно време настана тишина. Той огледа написаното, а после каза с тон, в който си личеше удивлението му:

— Какво пък е това? Че то изобщо не може да се чете!

— Повелителя на войската ще съумее да го прочете много добре — отвърнах аз.

Бях написал писмото на немски, като бях превел на същия език и исканията на шейха. Изглежда той показа листа и на други хора, защото отново дочух шепот и измина доста време преди да ме попита:

— Та това са ми съвсем непознати заврънкулки. Какво представляват?

— Тази е възприетата в моята родина писменост. Крюгер Бей я знае.

— Добре! Ако не може да прочете написаното, толкоз по-зле за теб. Нека неговите пратеници му занесат писмото. Нека му кажат и къде да изпрати отговора си, защото ние няма да останем тук, а още утре продължаваме нататък. Докато не пристигне отговорът му вие няма да получите нито ядене, нито пиене, за да се засили копнежът ви по него.

Той се отдалечи заедно с другите, а аз по маниера на коминочистачите се изкачих нагоре в цепнатината, за да хвърля поглед навън.

Там където горният край на големия камък свършваше, процепът не беше по-широк от една стъпка, но тъкмо там забелязах малка пукнатина в скалата. Пъхнах ножа си в нея и откъртих едно парче. След това можех вече да покажа главата си навън, толкова, че да огледам външната страна на камъка.

Отвън нямаше никакъв пост. Явно смятаха, че тежкият каменен блок най-добре изпълняваше ролята на пазач, едно обстоятелство, което можеше само да ни радва. Успях да огледам долината по цялата й ширина, както и да хвърля поглед далеч наляво — нагоре и надясно — надолу по У ади. Наоколо се виждаха много повече хора, отколкото при пристигането ни. Несъмнено една част от тях се бяха скрили, за да не събудят подозренията ни. Шейхът стоеше вляво при пратениците на Крюгер Бей. Наблюдавах го как им даде писмото. После те възседнаха своите животни и се отдалечиха.

Времето тече най-бързо тогава, когато ти е най-необходимо. Слънцето се беше вече скрило зад високия западен бряг на У ади и скоро отвън се разнесе молитвата по свечеряване. После дойде редът на вечерната молитва. Луната изгря, ала светлината й не влизаше в нашата красива «Къща за посещения». Отново се изкатерих горе и погледнах навън. Не гореше нито един огън, понеже луната пръскаше достатъчно светлина. При камъка все още нямаше никакъв пост. Явно напълно се доверяваха на голямата му тежест. Продължихме да работим и да копаем на тъмно. Тъй като нищо не бяхме в състояние да различим, бяхме принудени да вършим всичко пипнешком. Винету беше най-отпред. Той разкопаваше пясъка и го прехвърляше към застаналия зад него в ямата Емъри, който от своя страна го препращаше към мен. После аз трябваше да го изхвърлям горе върху пода на пещерата, защото вече се намирахме доста дълбоко в земята. Изкопът се спускаше първо един метър право надолу, а след това продължаваше хоризонтално напред на метър и половина. Сигурно Винету се намираше вече под камъка, а после, за да излезем на открито, трябваше да започне да копае нагоре. Беше към полунощ. След час можеше и да приключим с работата си.