Карл Май - Крюгер Бей

— Шейхът — дойде отговор. — Пратениците на Повелителя на войската пристигнаха и сега ще чуете моите условия. Повтарям ти: ако не ги изпълните, нищо няма да ви спаси и ще умрете от глад и жажда.

— Тогава ми ги кажи!

— Пленихме ви, за да имаме заложници. Каквото се случи с нашия шейх и неговите войни при аярите, същото ще стане и с вас при нас. Убият ли ги, и вие ще трябва да умрете.

— Ако платят кръвнината няма да ги убият.

— Няма да я платят. Ще ги разменим за вас.

— Улед аярите няма да се съгласят.

— Толкоз по-зле за вас. Ти си предал нашите войни в ръцете на аярите. Умрат ли те, ще умрете и вие. Ти си от онези чуждоземни гяури, които винаги носят със себе си хартия. Можеш ли да пишеш?

— Да.

— Тогава ще съчиниш едно писмо до Повелителя на войската, но ние не разполагаме нито с калем [36] Писалка от кухо растително стъбло. — Б. нем. изд. , нито с хибр. [37] Мастило. — Б. нем. изд.

— И двете не са необходими, понеже аз имам калем резас. [38] Молив. — Б. нем. изд. Какво да му съобщя?

— Че сте наши пленници и че гарантирате живота на нашия върховен шейх, както и на неговите спътници. Ще поискаш тези мъже да бъдат освободени.

— И какво ми предлагаш в замяна?

— Вашия живот.

— Само това ли? Ами свободата ни?

— Мога да ви я обещая от мое име, но съвсем друга работа е как ще постъпи върховният ни шейх. Наредили сте да го бичуват. Той ще настоява за тежко наказание, вероятно ще поиска да умрете!

— И въпреки това ни обещаваш живота?

— Обещавам го и ще удържа думата си, като не ви убия. Обещавам ви и свободата. Говоря ви самата истина, тъй като ще ви пусна да излезете от процепа. После ще ви съди върховният ни шейх.

— Той изобщо няма правото да се разпорежда, защото за да може да реши каква да е участта ни, би трябвало да е свободен, а това може да стане единствено, ако и ние сме на свобода. Не ни ли пуснете и Повелителя на войската няма да освободи нито един от вашите хора.

— Измина доста време преди човекът отвън да проговори.

— Истина ли е, че имаш две вълшебни пушки, едната от които стреля колкото си искаш, хиляда пъти, че и повече, без да е нужно да я зареждаш?

— Да.

— А другата стреля на няколко дни път и никога не пропуска целта си?

— Да. Също и куршумите на първата винаги улучват каквото и където пожелая.

— Освен това имате и от онези малки пистолети, дето се въртят и стрелят шест пъти едно подир друго, нали?

— И това е вярно. Кой ти каза за тях?

— Пратениците на Повелителя на войската, които разпитах веднага щом пристигнаха. Сега ще ми дадеш пистолетите и твоите две вълшебни пушки. Ей там, над камъка, затворил цепнатината, има достатъчно място. Промуши ги оттам!

— Няма да го направя. Ако искаш оръжията, нареди да отстранят камъка и влез при нас.

— Ако откажеш, ще те принудя.

— Опитай се! Като ни затвори тук толкова вероломно, ти сам се лиши от възможността да ни принудиш.

Човекът отново млъкна за известно време или поне прекрати разговора си с мен, но навън пред камъка долових тих шепот. Навярно той се съветваше с хората си. После отново се разнесе силният му глас:

— Позволих на пратениците на Повелителя на войската да се завърнат при него. Ще напишеш ли писмото?

— Да.

— Тогава ще ти го продиктувам.

— Нямам нищо против, но преди това трябва да се убедя, че тези хора действително са тук.

— Давам ти думата си, че са тук.

— Аз вярвам само на очите си. При пристигането ни ти ни посрещна с лъжа, а никога повече не вярвам на човека, който веднъж ме е излъгал.

— Куче, ти ме обиждаш!

— Казвам каквото мисля. Ако не ти харесва, тогава размисли и си спомни, че и ти направи нещо, което пък на нас не ни се харесва!

— Но ти трябва да го напишеш, без да ги виждаш! — Така искам!

— Искай колкото си щеш! Нямам нищо против.

— Аллах да те убие! Ти си един пес, който никога не се подчинява, а винаги налага волята си! Ами ще можеш ли да видиш хората, ако дойдат тук?

— Да. Ей там, вляво от мен, между камъка и скалата има малка пролука. През нея ще мога да гледам и ще видя всеки, който застане на това място.

— Тогава доведете хората! Нека ги види!

След тази заповед чух стъпки, които се отдалечиха. Скоро двамата пратеника бяха доведени. Един подир друг те заставаха на въпросното място. Наистина бяха хората на Крюгер Бей.

— Позна ли ги? — попита ме шейхът.

— Да.

— Значи виждаш, че ти казах истината. Ако още веднъж ме наречеш лъжец, ще наредя да те бичуват така, че цялата ти кожа да се смъкне.