Карл Май - Крюгер Бей

Моите другари! Господи! В тези мигове не бях помислил за тях, а мислех единствено за себе си! Какво ли бе станало с тях? Дали бяха още живи или някой от тях беше затиснат от камъка? Втурнах се към процепа и наострих слух. И тогава за моя радост чух нейде под мен глухо звучащия въпрос:

— Значи не е пясък, а?

— Не само скала — отвърна апачът също тъй глухо.

— Но преди малко там имаше пясък, в който той си пробиваше път!

— Тук е камъкът, който се е срутил.

— Господи! Но тогава го е смазал!

— Или е смазан, или е задушен! Винету би дал живота си, за да спаси своя брат, ала никой не е в състояние да премине през този камък. Слънцето на апача залезе в чужда далечна страна, а звездите му угасват в…

— … в светлината на деня, който се кани да настъпи! — продължих вместо него като се прекатерих през камъка.

— Шарли! — извика, не, изхълца той.

— Винету!

— Жив е, той е горе!

— Да, жив е! Да се изкачим при него! — ликуващо извика Емъри.

В следващия миг на първата бледа дневна светлина, нахлуваща през процепа, видях двамата да се появяват от изкопа. Винету ме прегърна отпред, а Емъри ме сграбчи отзад. Започнаха да ме дърпат насам-натам, да ме притискат до гърдите си така, че кажи-речи ме хвана по-голям страх и отпреди, когато за малко щях да се задуша под земята.

— Шарли, братко мой!

Апачът изговори само тези три думи, ала тонът, с който ги каза, означаваше за мен много повече и от най-дългата реч. Емъри бе значително по-словоохотлив, но се радваше не по-малко сърдечно.

— Как попадна тук? — попита ме той най-сетне, след като се успокои. — Помислихме те за загубен, задушен там долу в пясъка, а ето че ти си тук в пещерата.

— Проправих си път. Излезте навън и ще видите как е станало!

Едва сега те забелязаха, че през отвора на процепа навлизаше дневна светлина и ме последваха навън.

— Пещерата е отворена — обади се Емъри като вече говореше по-тихо, понеже не се намирахме повече под земята и трябваше да сме по-предпазливи. — Ах, точно това, което те изложи на такава опасност, ни освободи! Спасени сме!

— Спасени сме! — кимна апачът, който все още не беше пуснал ръката ми. — Нека моите братя дойдат с мен, за да вземат пушките си!

Така и направихме, а едва след това намерихме време да огледаме цялата У ади. Що за хора бяха тези улед аюни! Имаха трима толкова важни пленници като нас и въпреки това всички спяха. Не се виждаше никакъв пазач.

Вляво забелязахме камили, а зад оградата от копия и въжета се намираха конете, предизвикали възхищението ми. Хората бяха налягали на малки групи между овцете и другите животни, които или също спяха, или гледаха тъпо към светлината на настъпващия ден.

— Коне или камили? — попита ме Винету.

— Коне — отвърнах аз. — Последвайте ме! Легнах на земята и запълзях към животните. Двамата бяха по петите ми. Близо до кошарата аз спрях и им прошепнах:

— Почакайте тук докато ви дам знак! Ако отидем и тримата животните сигурно ще проявят признаци на безпокойство. Не бива да ги караме да пръхтят.

Още веднъж се огледах най-внимателно. Никой от спящите хора не се помръдваше, никой не се беше събудил. На около трийсетина крачки вдясно от мен се издигаше една шатра. Направо, но на по-голямо разстояние имаше друга шатра, а малко по-нататък се виждаше и трета. Никъде не се забелязваше и следа от живот.

Не биваше да пълзя по-нататък, за да не подплаша конете. Трябваше да рискувам и да се изправя, и да се опитам така да се приближа до тях. Пристъпих към животните като някой познат.

А сега идваше най-важното. Всеки благороден арабски кон си има някоя тъй наречена тайна и всеки собственик на такова животно има обичай да го привързва към себе си чрез някакво по-особено ежедневно повтарящо се действие. Най-често на коня се шепне в ухото една част от някоя сура. И тъй като рядко човек се моли с дадена сура без преди това да е казал фатихата, то аз пристъпих между двата най-близкостоящи коня, погалих ги по гривите и започнах на полувисок глас да изричам фатихата. Всички животни наостриха уши и не проявиха никакви признаци на безпокойство.

Избрах трите най-хубави коня и ги оседлах, което ми отне повече от половин час. После трябваше всъщност да се запасим с вода и храна, но за съжаление тъкмо в този момент един бедуин излезе от споменатата трета шатра, погледна на изток и със силен глас извика:

— Аллах ил Аллах! Ставайте, правоверни, за утринната молитва, защото Ал Исфирар, Жълтият светлик на деня се появи!