Карл Май - Крюгер Бей

Мигновено лагерът се оживи. Спящите хора се събудиха и започнаха да стават. Не биваше да губим нито секунда. Разрязах няколко от палмовите въжета на кошарата, за да направя изход и се метнах на седлото. В следващия миг Винету и Емъри също възседнаха другите два коня. Препуснахме нагоре към У ади.

Всички бедуини, които тъкмо в този момент едва си бяха отворили още сънените очи, останаха по местата си като окаменели от уплаха. Не помислиха да се изправят срещу нас дори и онези, покрай които се налагаше да минем. Но после зад гърба ни се надигна наистина адски шум. Чухме всичките викове на ярост, уплаха и ужас, с които разполага арабският език. Но това съвсем не продължи дълго, защото нашите благородни коне се понесоха напред с бясна бързина, тъй че само след минута шумът зад нас заглъхна. Веднага щом стръмният източен бряг на У ади ни предложи подходящо място ние се изкачихме по него и пришпорихме нашите животни към още по-голяма бързина. Когато преследвачите ни стигнеха до това място, ние трябваше вече да сме се изгубили от очите им.

Онзи, който никога не е седял на гърба на един такъв кон, той няма никаква представа за бързината на истинския арабски жребец. Каквото и да казват хората, аз продължавам да твърдя, че никой от нашите прославени бегачи, участващи в конните състезания, не може да се мери с него. Яздехме един до друг и седяхме толкова спокойно в седлата, че бихме могли и да пишем и то, без да разкривим нито една буква. Лицето на апача сияеше от удоволствие.

— Шарли! — подвикна ми той. — Мислиш ли в момента за твоя Хататитла?

— Ами ти за твоя Илчи? — отвърнах му с въпрос. Това бяха двата индиански жребци, които яздехме в саваната, двата най-прекрасни коня, които бях виждал отвъд океана и въпреки това апачът ликуващо извика:

— Давам десет Хататитла или десет Илчи за един-единствен кон като тези, които яздим сега. Даже и великият Маниту не препуска на по-хубав жребец във Вечните ловни полета!

Прочутите развалини на Ал Кима оставихме далеч от дясната ни страна. След като летяхме така около час, ние намалихме бързината си. Нямаше и следа от пяна по муцуните на нашите коне, нито пък капчица пот по красивите им тела. Но трябваше да щадим силите на животните.

След половин час Винету се огледа назад и извика:

— Зад нас има двама ездачи. Сигурно са преследвачите. Спрях моя кон и се обърнах. Все още ездачите бяха далече. Единият имаше значителна преднина пред другия. Но и двамата препускаха с бясна бързина. Да, наистина бяха преследвачи!

— Отново в галоп! — казах аз. — Трябва да спечелим време, за да могат двамата да се раздалечат още повече.

Пак полетяхме като вихрушка. Скоро разбрах, че наистина бях избрал три от най-добрите коне. Преследвачите ни наближаваха, но съвсем бавно, макар че несъмнено караха конете си да напрягат всичките си сили. Единият от тях, който беше поизостанал, едва ли се движеше по-бързо от нас, а другият според моите изчисления щеше да ни догони след около половин час. Ето че на хоризонта зад нас се появи и трети ездач. Но те не бяха опасни за нас.

Половината час измина. Теренът си оставаше същият — пясъчна равнина, която само тук-там беше покрита с оскъдна тревица. Смятахме, че не си заслужаваше труда да поглеждаме назад. Иначе негодниците можеше да си въобразят, че се страхуваме от тях. Но ето че в този момент чухме зад гърба ни да крещи някакъв глас и разбрахме, че вече е време да обърнем внимание на човека, който бързо ни настигаше. Спряхме конете.

Беше шейхът, който ни беше затворил в пещерата. Изправил се на стремената, той се носеше като вихрушка към нас като не преставаше заплашително да размахва дългата си кремъклийка и да крещи:

— Йа лусус, йа харамия, афрази, афрази — разбойници такива, крадци, крадци, кобилите ми, кобилите ми!

Той се беше приближил вече толкова, че изобщо нямах нужда от моя далекобоен Мечкоубиец. Куршумите на карабината «Хенри» като нищо можеха да стигнат до него и аз я приготвих за стрелба. Колкото и голяма да беше яростта му, когато видя цевта й насочена към него, шейхът все пак дръпна поводите на коня си, насочи го встрани, описа дъга от деветдесет градуса около нас, после спря и ни извика:

— Откраднахте най-хубавите ми коне, моите кобили, които са ми по-ценни и от живота. Върнете ми ги!

— Ела си ги вземи! — подканих го аз. — Погледни в цевта на моята вълшебна пушка, с която мога да стрелям непрекъснато. Тогава ще разберем дали твоите кобили са ти по-мили от живота.