Карл Май - Крюгер Бей

Той не се възползва от подканата ми, а яростно ми изкрещя:

— Защо ги отвлякохте? Нима вашите знатни папи крадат чужди коне?

— Не. Но при нас няма и такъв шейх, който пленява гостите си и им открадва камилите.

— Ще си ги получите обратно. Върнете се заедно с мен. Ще ви ги дам.

— Ти си лъжец. Не ти вярваме.

— Йил’ан дакнак — проклета да е брадата ти! Ще ми върнеш ли конете или не?

— Не!

— Тогава е ударил последният ти час! — заплаши ме той и вдигна пушката си.

Мигновено се прицелих в него с карабината си и отвърнах:

— Веднага щом прикладът допре бузата ти, моят куршум ще ти прониже главата! Свали кремъклийката си!

Той се подчини, но треперейки от ярост ми извика:

— Нима не разбираш, че ти е невъзможно да задържиш конете?

— Напротив, разбирам, че мога да ги използвам много добре. Ще ни послужат да наваксаме изгубеното по ваша вина време. Ти си знаел, че преследваме колагасъ. С удоволствие ще ти простим, задето си повярвал, че можеш да ни задържиш в плен, защото соколът не обръща внимание на мухата, която иска да му прегризе крилата. Вие сте най-големите глупаци, които съм виждал някога през целия си живот и стотици от вас няма да успеят да се разправят с един-единствен храбър «гяур». И с един умен гяур! Ще ти го докажа. По вина на твоето предателство изгубихме двайсет ценни часа и затова се нуждаем от трите кобили, за да наваксаме нашето закъснение. Още докато ти ми диктуваше писмото, ние знаехме, че по това време ще сме свободни. Даже го писах на Повелителя на войската.

— Ти това ли му писа!? А за моите условия?

— Писах му и за тях, но само за да им се посмее.

— Значи пратениците му няма да се върнат?

— Няма. Но самият той ще пристигне с всичките си ездачи, за да събере кръвнината и да те накаже за злодейството, което извърши спрямо нас.

— Аллах у’Аллах! И аз лично изпратих доклада ти до него!

— Да, изпрати го. И така, сам виждаш с каква голяма мъдрост те е надарил Аллах. А сега стига толкова приказки! Нямаме време да се бавим повече с теб. Аллах йекун ма’ак — нека Аллах бъде с теб!

Дадох си вид, сякаш се канех да продължа. Тогава той припряно извика:

— Стой! Не мърдай от мястото си! Върни ми конете! Виждаш, че не съм вече сам.

Междувременно беше пристигнал и вторият преследвач, но не посмя да се приближи до нас, а предпочете да отиде при шейха и да застане до него. Третият, когото бяхме забелязали на хоризонта, също се приближаваше в тръс, а зад него се появиха и други ездачи.

— Я не ме разсмивай! — отвърнах му аз. — Ще бъда милостив към теб и за твое успокоение ще ти кажа следното: трите камили, които ни взе, когато ни плени, са собственост на Повелителя на войската. Следователно си ги откраднал не от нас, а от него. В замяна ще му закараме трите кобили. После говори с него! Може би ще прояви готовност да ги размени срещу камилите.

— Я виж тогава дали ще можеш да изпълниш намерението си! Той бързо вдигна пушката си, прицели се и натисна спусъка. Енергично изправих коня си на задните крака и тъкмо когато проехтя изстрелът, го накарах да направи скок встрани. Куршумът не ме улучи. Наканих се да връхлетя върху него, обаче Винету ме изпревари. Смелият апач не сметна за необходимо да използва някакво оръжие. Той стремително нападна шейха отстрани, накара коня си да направи висок скок, последва мощен неустоим сблъсък, след който шейхът и неговият жребец останаха да се търкалят на земята. После Винету се насочи към другия улед аюн, докато профучаваше покрай него, му изтръгна кремъклийката от ръката и навеждайки се ниско от коня си, я удари силно в земята така, че тя стана на парчета.

— Чудесно! — извика Емъри. — А сега да продължаваме, за да се отървем от тези гадини.

Последвахме подканата му, без да обръщаме внимание на крясъците зад гърба ни. Едва след доста време погледнахме назад. Преследвачите ни бяха вече петима, защото бяхме яздили само в тръс.

— Да побързаме! — обади се Емъри. — Иначе лесно можем да получим куршум в гърба! Или може би искаш да им покажеш на какво разстояние от нас трябва да стоят?

— Ей сега — отговорих аз, понеже въпросът му бе отправен към мен.

Спрях коня си и изчаках преследвачите ни да се приближат толкова, че да могат да ме чуят и тогава им извиках:

— Назад!

— Дръжте ги, дръжте ги! — изрева шейхът, подтиквайки хората си да ни нападнат.

— Само да сте посмели! Който не ми се подчини, ще заплати първо с кремъклийката си, а после и с живота си.

Вече знаеха какво ги чака и отново обърнах коня си, за да продължа. След известно време пак се обърнах назад — те бяха на около хиляда крачки от нас. Шейхът яздеше начело, а пушката му беше напреко пред него върху седлото. Един друг бедуин седеше на коня си по съвършено същия начин. Не исках никого да ранявам, а никак не бях сигурен в непознатото за мен животно, което яздех. Сигурно никой не го беше учил да стои мирно по време на стрелба. Затова бързо скочих на земята и незабавно стрелях и с двете цеви на Мечкоубиеца. Резултатът беше очакваният. Тъй като и двамата бедуини държаха пушките пред себе си напреко на седлото, а куршумите ми ги улучиха точно в приклада, оръжията с такава сила удариха телата на ездачите, че и двамата се преметнаха и паднаха на земята зад конете.