Карл Май - Крюгер Бей

— Как се казва вашият шейх?

— Уелад ен Нари. Това съм самият аз.

— Значи ти си шейхът на храбрите и гостоприемни мешеери, така ли? Тогава ще трябва да приемем поканата ти. Вярно, че и ние много бързаме, но все ще можем да ви отделим толкова време, колкото е необходимо да напълним меховете си с прясна вода.

— И ще трябва да опитате от газелата, която застреляхме вчера. Моля ви да ме последвате в нашата Бет ас Зияра. [31] Къща за посещения. — Б. нем. Изд.

Шейхът обърна коня си и го насочи към споменатите възвишения. Ние се присъединихме към него, а хората му ни последваха. Повече не разговаряхме. Според обичаите на страната трябваше да изчакаме някой пак да ни заговори. Но това не ни задължаваше да пазим мълчание и помежду си. Ето защо преведох на Винету разговора си с предводителя на бедуините. Апачът му хвърли един изпитателен поглед, а после ме попита:

— Харесва ли този човек на моя брат?

— Хмм! Поне не мога да кажа, че не ми харесва. Защо ме питаш?

— Гъста брада покрива лицето му, но за Винету брадата е само като прозрачен воал, през който може да мине погледът на апача.

— И какво виждаш?

— Радостта, че приехме поканата му.

— Но това е естествено! След като ни е поканил, той се радва, че изпълняваме желанието му.

— Но радостта му е зла! Винету няма никакво доверие в този човек.

— А аз пък мисля, че нямаме причина за безпокойство. Поне в момента мешеерите са миролюбиво настроени хора.

— Тогава нека моят брат им има доверие, Винету обаче ще бъде предпазлив.

Наистина не хранех никакви подозрения, но това не ми даваше основание да забравя обичайната си предпазливост. Бях свикнал винаги да ценя мнението на апача и затова неговата подозрителност не можеше да не ми направи впечатление.

Достигнахме възвишенията и скоро ги прехвърлихме с камилите си. Зад тях теренът изведнъж се спускаше стръмно надолу, образувайки долина, чиято ширина на мястото, където бяхме спрели, можеше да се измине за петнайсетина минути. Това беше У ади Будауас, която, както бях чувал, имаше на дължина няколко часа път.

На отсамния бряг видяхме едно място, което не беше чак толкова стръмно и ние се спуснахме оттам. Личеше си, че по време на дъждовния период У ади се превръщаше в река, сега обаче тя представляваше покрита със зеленина долина, в която имаше многобройни влажни места, където бе необходимо да се разкопае само на няколко стъпки дълбочина, за да се стигне до годна за пиене вода.

Яздихме късо разстояние надолу, а после след един завой на пътя видяхме пред нас своеобразния живот в един лагер на африкански пастири. Тук У ади беше значително по-широка отпреди и бе обрасла с трева, която почти можеше да се нарече сочна. Забелязахме коне, овце, кози, говеда и камили, стада, наброяващи хиляди глави. Между тях се мяркаха толкова малко пастири, че беше направо учудващо как тези малобройни хора успяваха да поддържат ред сред толкова много животни. Имаше и няколко шатри, които вероятно принадлежаха на богатите собственици на стада. Бедните бедуини бяха принудени да нощуват на открито, но тези хора са свикнали на това.

Пастирите, покрай които минавахме, се изправяха почтително на крака и ни поздравяваха. Изглежда това успокои Винету, понеже изразът на лицето му лека-полека се отпусна и стана по-благ.

След като яздихме известно време покрай скалите, най-сетне стигнахме до тесен процеп в тях, към който шейхът насочи коня си. На няколко крачки от него той спря, слезе от седлото и каза:

— Добре дошли в нашата У ади! Ето това е къщата за посетители, където гощаваме гостите си. Там е прохладно и изморените хора се освежават. Влизайте с мен и наситете глада си с ястията, които ще ни бъдат поднесени!

Неговите придружители скочиха на земята, а и ние също. Ала не се отзовахме веднага на подканата му, а най-напред огледахме околността. Малко над мястото, където се намирахме, лежаха, преживяйки, десетина великолепни ездитни камили. Толкова благородни животни не бях виждал още в страната. Недалеч от тях, до самите скали, открихме двойно по-голям брой ездитни седла заедно с всичките други такъми за езда. Още по-нататък пасяха няколко коня от най-чистокръвна раса. Всичките бяха затворени в егрек, чийто колове бяха забити в земята копия, свързани помежду си с въжета от палмови влакна. Самото обстоятелство, че тези животни бяха отделени по такъв начин от останалите, ясно говореше за тяхната стойност. При вида им някой познавач не можеше да не изпадне във възторг. Недалеч от тях лежаха седлата, оглавниците, юздите, както и чуловете им. Шейхът забеляза възхищението, с което оглеждах конете, и с нескрита гордост ми обясни: