Карл Май - Крюгер Бей

— Ще ги гоним докато ги хванем.

— Ами ако не ги заловите още тук, ще се върнете ли пак в Тунис преди да напуснете страната?

— Не може да се каже предварително. Но във всички случаи ще си получиш обратно камилите. Аз ще имам тази грижа.

— Това е най-малкото! А най-важното е двамата негодници да не ни се изплъзнат. Знаеш ли пътя до залива на Хамамет?

— Оттук не, но все ще го намерим, защото дирята, която следваме, е чудесен пътепоказател.

— Въпреки това ще ти дам някои указания. Най-правият път оттук до Хамамет води към У ади Будуас, а после минава през развалините на Ал Кима и през Джебел Усалат и накрая стига до крайморските земи. Бедуините, които ще срещнеш, са от племената мешеери, селаси и улед саиди — все миролюбиви хора, които няма да ви сторят нищо лошо стига само да им кажете, че сте мои приятели.

При изброяването на тези племена той забрави едно и то най-важното, а именно този пропуск щеше да се окаже за нас съдбоносен. Имам предвид враждебно настроените към нас улед аюни, от които бяхме поискали толкова голям дийе. Често те пасяха стадата си нагоре, стигайки чак до У ади Будуас, където съседи им бяха мешеерите. Повелителя на войската не беше помислил затова и аз изобщо не предположих, че можем да се натъкнем на тези хора.

Обстоятелствата не ни позволяваха да губим много време за сбогуване. Само след броени минути смушихме животните и поехме на път. Но Повелителя на войската не можеше тъй бързо да се раздели с нас. Той се метна на коня си и ни придружи на цял половин час навътре в у ара. Опита се да ни подхвърли какви ли не полезни за нас забележки, ала ние не можехме да обръщаме особено внимание на думите му, защото трябваше да се съсредоточим изцяло върху дирите, които следвахме и които бе възможно да бъдат забелязани между каменните блокове единствено от острото зрение на някой уестман. Затова той най-сетне спря, протегна ръка към моето високо седло и се сбогува с мен.

Когато у арът остана зад гърба ни, а пред нас отново се ширна откритата равнина, за наше учудване на известно разстояние пред нас съзряхме някакъв самотен човек, който както изглеждаше стоеше съвсем безпомощен сред необятната пустош. Той също ни видя и веднага се обърна като че се канеше да побегне, ала скоро пак спря, понеже явно разбра, че камилите ни много бързо щяха да го догонят. Без съмнение един пешеходец насред пустинята е рядка гледка.

Но съвсем скоро си обяснихме това явление. Когато се приближихме достатъчно по облеклото му познахме, че е от нашите войници.

— Избягалият пазач! — обади се Емъри.

— Без съмнение! — кимнах аз.

— Но защо стои тук?

— Най-подло са го изоставили. Човек трябва да познава Мелтън. Само и само за да се освободи, той е обещал на войника какво ли не, а след успешното си бягство го е зарязал още тук.

— Тогава тежко му и горко! Дезертьорство и освобождаване на пленници! Непременно ще го разстрелят! Да не би да искаш да го спасиш?

— Ще зависи от поведението му.

Скоро го настигнахме, той ни изчака да се приближим на крака, но в следващия момент падна на колене и като вдигна умолително ръце, извика:

— Милост, ефенди, милост! Достатъчно съм наказан! Той се обърна към мен, понеже беше видял, че съм най-близкият човек на Повелителя на войската. Със строг глас му отговорих:

— Достатъчно ли? Ти си дезертьор по време на война! Знаеш ли как се наказва това?

— Със смърт.

— На всичко отгоре освобождаваш и пленници. Затова преди да те разстрелят ще те пребият от бой.

— Знам го. Но ефенди, думата ти много тежи пред Повелителя на войската. Умолявам те, помоли го да ме пощади?

— Първо ми кажи как стана това бягство!

— Изпратиха ме с още един войник да стоим на пост при Калаф бен Урик. Аз седнах на земята, а моят другар започна да ходи насам-натам. Щом се отдалечеше достатъчно той не можеше да чува когато колагасъ тихо ми говореше.

— И какво ти каза той?

— Поиска да му върна пакетчето, което ми беше дал да пазя.

— Аха! Кога ти го даде?

— Когато обсадихте улед аярите в прохода. Войниците лежаха там като пленници, но аз не бях сред тях, а при колагасъ, защото бях негов слуга. После вие освободихте другарите ми, а след това шейхът отиде да преговаря с вас. Видяхме го да се връща с теб и тогава колагасъ гневно ми каза: «Вече няма никаква надежда. Това куче ще придума аярите и ще ме предаде на Крюгер Бей». Той бързо ми тикна в ръцете едно пакетче, за да го скрия нейде и да го пазя. После побърза да отиде при шейха, за да го настрои срещу теб. Не постигна никакъв успех и скоро го докараха вързан и с насинено лице. Беше пленник. В един момент когато никой не ни гледаше,той ми нареди да стоя по-надалеч от него. Мислеше си, че ще дойдеш при него, за да търсиш някакви неща. В такъв случай щеше да претърсиш и мен. Тъй че трябваше да се отдалеча, но ме накара винаги да нося пакетчето у себе си.