Карл Май - Крюгер Бей

Навярно не беше мил лицето си от седмици. Дългата му сива брада бе цялата омазана с овнешка лой, която по време на хранене капеше по нея и там си оставаше, ако сама не се стечеше на земята. Устата му миришеше на насъбралия се тютюнев катран в лулата му, която вероятно никога не бе почиствал. Но въпреки всичко сърдечно се радвах пак да видя моя стар познат Селям в добро здраве.

— У дома ли си е Повелителя на войската? отвърнах на въпроса му с въпрос.

— Не.

Той все още не ме бе погледнал. И този навик ми беше известен. Той никога не казваше, че неговият полковник си е вкъщи, докато не получеше бакшиш.

— Но аз знам, че е тук — отвърнах му. — Вземи тези пет пиастри и доложи за мен!

— Добре! Тъй като Аллах е просветил разума ти, ще получиш разрешение да влезеш при господаря. Дай ги и…

Той млъкна. Най-сетне беше вдигнал поглед към мен и от ръката ми, с която му подавах парите, очите му се преместиха върху лицето ми. Тогава той не довърши изречението си и радостно изненадан скочи на крака и извика:

— О, селям, селям, селям, пак селям и още три пъти селям! Това си ти, о блаженство за очите ми, о светлина за моята душа, о възхита за моя лик! Аллах те е довел при нас съвсем навреме. Имаме нужда от теб. Ела да те прегърна и си задръж парите! По-скоро ръката ми ще изсъхне, отколкото да взема от теб бакшиш. Поне днес не. По-късно можеш да ми дадеш двойната сума!

Той ме прегърна, а после се затича към съседната стая, откъдето дочух силните му викове: «о селям, селям, селям!»

С голямо нетърпение и любопитство очаквах срещата си с Крюгер Бей. Бях убеден, че той щеше да ме приеме незабавно с някой от неговите безнадеждно объркани и трудно разгадаеми немски изречения. Вратата внезапно бе отворена със замах, Селям се появи, сграбчи ме за ръката, блъсна ме да вляза в стаята и извика подир мен:

— Ето го, дето Аллах ни го изпрати! О, селям, селям! После затвори вратата зад гърба ми. Озовах се в селямлъка на Повелителя на войската, който малко позастарял, малко попрегърбен в сравнение с миналия път от преди няколко години, но със светнали очи и грейнало в усмивка лице бе застанал пред мен. Той протегна към мен и двете си ръце и ме поздрави със следните хубави думи на немски:

— Вас тук? Вас тук в Тунис? Моля на Вас да приемете за сърдечен добре дошъл благородна дружба от същите чувства в изненада на хубавия миг при гледката на настоящето заради хиляди поздрави при стотица чувства да сте бил и искат да останат на Вас приятелят и Вие братът заради Германия и въпреки това винаги Африка!

Който прочете тези думи възможно по-бързо ще получите поне приблизителна представа за начина, по който Крюгер Бей имаше навик да използва родния си език. Той ме прегърна, дръпна ме да се настаня на килима, където бе седял до преди малко и продължи да говори, но аз мога да предложа неговите изречения на моите читатели само след известна преработка, защото иначе те няма да разберат нито един ред от тях.

— Сядайте на Вас долу! Сядайте на Вас, сядайте! Моят стар Селям лула и кафе ще донесат с прибързана устременост, за да Вас да докажат възхитително състояние, че вий днес тъй внезапно тук дошли сте. Кога на Вас пристигнали?

— Току-що идвам от Египет.

— Имали сте размисъл да вземете жилище в страноприемница?

— Все още не съм решил, поне за себе си не. Но моите приятели навярно са се настанили вече там. Имам двама придружители.

— Кого са?

— Спомняте ли си все още моите приключения в алжирската пустиня?

— Да. Разбойнически керван, кого великолепни англичан изтрепали и пленници освободен у дома отвели.

— Точно така! Този великолепен англичанин, Емъри Ботуел, е също тук. А спомняте ли си от по-предишните ми разкази за вожда на апачите Винету?

— С най-точна непреходност за спомена на вашите американски индианци, при които Винету ваш главен приятел.

— Да. Този индиански вожд е също тук и пътува с мен. Ще Ви разкажа защо взех за спътници тези двама изключителни мъже.

— Да, всичко ще ми кажеш — продължи той на арабски, който говореше съвсем правилно. Започна да ме разпитва дали Винету носел Сребърната карабина и дали съм взел със себе си моята карабина «Хенри» и «Убиеца на лъвове». След като потвърдих, му зададох въпроса:

— Защо питаш тъй настойчиво за нашите оръжия?

— Защото може да ни потрябват.

— Как така?

— Утре потеглям срещу улед аярите, които са се разбунтували.

— Улед аярите са се разбунтували? Вярно, че вече чух нещо такова. Не искат да си плащат данъка. Но мисля, че ти си изпратил вече срещу тях войската, а?