След тези редове имаше още няколко страници, засягащи взаимоотношения и обстоятелства, които не ни интересуваха. Останалите писма не съдържаха нищо значимо за нас. Първите две писма ни бяха напълно достатъчни. Те изцяло разкриваха пред нас позорния план на Мелтънови.
— Е, сега знаем вече много добре защо иска да слезе още на носа — обади се Емъри.
— А и защо се е постарал да се запознае с теб — добавих аз.
— Йес. Представи ми се като Смол Хънтър и в случай на нужда ще трябва да свидетелствам за неговата самоличност. Този негодник ще чуе от мен съвсем ясно за каква личност го смятам! А сега нека Винету пак върне портфейла и куфара и го заключи!
Апачът взе портфейла и безшумно се измъкна навън. На сутринта ни разказа, че мнимият Хънтър бил дълбоко заспал и изобщо не е забелязал, че през нощта също тъй мнимият сомалиец Бен Асра е отварял куфарчето му.
През целия ден Хънтър се държеше с нас съвсем непринудено, ала напразно чаках отново да отвори дума за нашата уговорка. Така и не го направи. Несъмнено се боеше от любопитството ми. Не желаеше въпросите ми да го поставят на тясно. Измина и следващата нощ, а когато настъпи утрото, ние бяхме вече близо до целта си. И ето че тогава Хънтър се приближи до мен и ме попита:
— Все още ли имате желание да ми направите услугата, за която говорихме?
— Естествено! — отвърнах аз. — Имам навик да държа на веднъж дадената дума.
— Съгласихте се да разпитате дали онзи колагасъ е в Тунис, после да дойдете в Гадис, за да ми кажете, нали?
— Да.
— Най-лесно можете да го научите в казармите на север от града. Кога приблизително да Ви очаквам в Гадис?
— Вероятно още през ранния следобед.
— Чудесно! Имам само още една молба. Понеже ми се налага да измина дългия път от Кап Хамарт до Гадис, и то като привличам възможно най-малко вниманието на хората, няма да е никак уместно да нося със себе си моя куфар. Ще имате ли добрината да го вземете до пристанището, а после по някой носач да го изпратите на търговеца на коне в Гадис?
— С удоволствие.
— Тогава сега ще се сбогувам с вас. И така довиждане до следобед!
Той ми подаде ръка и се отправи към каютата си. По мой знак Винету го последва. После апачът ни съобщи, че Хънтър извадил портфейла от куфара и го пъхнал в джоба си. Точно това бях искал да узная.
Пред нос Хамарт капитанът нареди корабът да легне в дрейф и една лодка пренесе Хънтър на сушата. После продължихме да плаваме към пристанището, където не забравих да предам куфара на един хамалин.
И през ум не ми минаваше да събера обещаните сведения в някаква си казарма, а веднага се отправих към верния адрес, а именно — при моят приятел Крюгер Бей. Знаех къде мога да го намеря. Той разполагаше с две служебни жилища. Едното беше в Казбата, двореца на владетеля, а другото — в Бардо, здрава крепост, разположена на четири километра от града, където е резиденцията на правителството. Оставих моите спътници в една страноприемница в долната част на града и се отправих най-напред към Казбата, където обаче не намерих Крюгер Бей. Ето защо се разходих до крепостта Бардо. Всяка крачка ми беше позната, понеже по време на двата ми предишни престоя тук, много често бях минавал по този път, за да отида при моя колкото любим, толкова и страшно забавен Повелител на войската.
Нищо от постройките в Бардо не се беше променило. В предверието седеше един стар подофицер, който имаше за задача да долага за посетителите. Той пушеше чибука си и за по-удобно беше разкопчал колана на сабята си и я беше оставил до себе си.
— Какво искаш? — попита той по навик, без да ме погледне. Много добре познавах този човек, който беше като неделима част от инвентара на Повелителя на войската. Той ми беше любимец, на времето беше още онбашия [10] Фелдфебел. — Б. нем. изд.
, сега обаче го бяха повишили в чауш [11] Подофицер. — Б. нем. изд.
. Този добросърдечен мюсюлманин с посивяла брада бе на около шейсет години, но изглеждаше все още тъй издръжлив както преди, когато ме заведе при улед саидите. Всъщност се казваше Селим, но го наричаха единствено стария «Селям», защото само тази дума му беше в устата, като й придаваше всевъзможни значения. Възкликнеше ли «о селям!» това можеше да означава както о блаженство, така и о позор, о радост, о нещастие, каква низост, колко прекрасно, колко възхитително, колко мизерно, колко позорно и какво ли още не! Важното беше как я изговаря и с какви мимики и жестикулации я придружава.
Читать дальше