Карл Май - Крюгер Бей

— От Александрия днес рано сутринта.

— И къде слезе на сушата чужденецът, с когото желаеш да разговаряш?

— При Рас Хамарт.

— Ти от коя страна си?

— От Билад ал Инглиз. [13] Англия. — Б. нем. изд.

— И как ти е името?

— Джоунс.

— Отговорите ти са верни. Но я ми кажи дали полковникът на телохранителите знае накъде си препуснал с коня си?

— Не знае!

— Но ще му кажеш, нали?

— Нямам такова намерение. Знам, че си приятел на колагасъ Калаф бен Урик и че за да му угодиш си приел у дома си чужденеца. — - Понеже най-живо съчувствувам на този колагасъ, те моля да забравиш подозренията и да ме заведеш при госта си. Трябва да му съобщя някои много важни неща, които не търпят отлагане.

— Тогава ела! Ще отидем при него!

Не беше никак чудно, че търговецът на коне ми нямаше доверие. Той знаеше, че властите не биваше да узнаят за присъствието на неговия гост, а аз бях дошъл, яздейки коня на един от най-високопоставените сановници. Тази причина бе наистина напълно достатъчна, за да го накара да бъде предпазлив.

Оставих коня си и го последвах. Привидната цел на посещението ми беше да уведомя Джонатан Мелтън, че колагасъ, тоест неговият баща, все още не се е върнал от похода. Но истинското ми намерение беше някак си да го накарам да тръгне с нас, за да не може да ни избяга.

Слабото ми място беше там, че той ме мислеше за някой си мистър Джоунс, а нямаше как да не разбере, че всъщност съм немец. Трябваше да се опитам някак си да му обясня това противоречие.

Търговецът на коне ме поведе през няколко малки помещения и накрая ме остави да чакам, за да съобщи за мен. Фактът, че все още смяташе подобна мярка за необходима, свидетелстваше, че не бях успял да разсея подозренията му. И наистина измина доста време преди да се върне и да ме покани да вляза, след което се отдалечи.

Мнимият Хънтър се намираше в съседната стая. Изглежда тя беше най-добре обзаведеното помещение в цялата къща. Той ми подаде ръка и каза:

— Ето Ви и Вас! За малко да не Ви пуснат при мен, нали? Както по тона му, така и по изражението на лицето му си направих извода, че търговецът на коне не беше успял да го настрои срещу мен и да събуди подозренията му.

— Така е — кимнах аз. — Изглежда вашият хазяин таи към мен някакви подозрения.

— Вярно е. И знаете ли защо?

— Надявам се да го узная от Вас.

— Защото яздите дорестия жребец на полковника на телохранителите. Каза ми, че сигурно сте доверено лице на Повелителя на войската.

— Аха! Хмм! Той е отгатнал и не е отгатнал.

— Как така?

— Имах извънредно странно преживяване! — отвърнах аз като отначало бях учуден, но после бързо реших да използвам така създалото се положение. — Нека седнем! Трябва да Ви го разкажа. Беше нещо подобно на авантюра и ми се струва твърде вероятно, тя да бъде последвана и от редица други приключения.

— Какво искате да кажете? Любопитен съм. Говорете! — подкани ме той като седна до мен и ми предложи пура.

— Както ми поръчахте аз се отправих към казармата, за да се осведомя дали колагасъ се е завърнал. Пред портата седяха няколко войници и бъбреха. Тъкмо се канех да им задам въпросите си, когато те скочиха на крака и отдадоха чест. Огледах се. Приближаваха се неколцина ездачи, предвождани изглежда от един висш офицер. Когато погледът му падна върху мен, той веднага спря коня си, нададе радостно възклицание и ме поздрави, наричайки ме Кара бен Немзи.

— Ха! Странно! Тогава изглежда много приличате на човека, който се казва така. Обяснихте му, че се заблуждава, нали?

— Разбира се, но той само се изсмя и явно го взе за шега.

— Значи приликата ви е изключително голяма. А кой беше този офицер?

— Именно Крюгер бей, Повелителя на войската.

— Много странно! Продължавайте! Убедихте ли го, че се лъже?

— Опитах се, но той ме прекъсна като пак весело се разсмя, хвана ме за ръката и ме прикани да не прекалявам с шегите си. Бях принуден да го последвам в казармата, където ме заведе в една офицерска стая и ме помоли да го почакам да уреди служебните си задължения, които го бяха довели там. А за да не скучая нареди на един стар фелдфебел на име Селям да остане при мен.

— Всичко това наистина звучи като забавно приключение!

— Но нататък става още по-интересно. Фелдфебелът също започна да твърди, че ме познавал. И той ме нарече Кара бен Немзи.

— Но успяхте поне него да разубедите, нали?

— Не. И през ум не ми мина, защото ми хрумна една наистина дръзка мисъл, която обаче ще ми донесе големи облаги.