— Тъй, а я сега ми подайте добрата ни приятелка! Понеже толкова обича нашата компания, ще я взема за малко в прегръдките си.
Емъри и Винету я хванаха, за да я вдигнат, но тогава тя започна да крещи с все сила. Поех я и я сложих напречно на коня. Другите също се метнаха на седлата. Винету улови юздите на Мелтъновия жребец и тръгнахме първо покрай каменната стена, а после и през откритата равнина, над която с рев се носеше силният вятър. Цялото небе беше покрито с гъсти облаци. Беше непрогледна нощ, ала нали Винету ни беше водач — можехме да разчитаме на него.
Юдит не можеше да си движи ръцете и лежеше неподвижно пред мен като чувал с картофи. Мълчеше скована от страх, защото не знаеше какво сме решили да правим с нея. На Емъри и Фогел не им беше ясно защо я бях взел с нас. Апачът, който винаги ме разбираше, и в този случай показа, че умее да разгадава намеренията ми.
— Ще се отклоним, нали? — попита ме той кратко. — Докато тя вече няма да може да се ориентира.
— Да, и няма да вижда планинското възвишение.
— Хау!
Въпреки мрака забелязах, че той се отклони от посоката, в която яздехме, откакто бяхме оставили зад гърба си долината на Флухо бланко.
Беше може би към четири часа призори, но денят се развидели малко по-късно, отколкото можеше да се очаква в този годишен сезон. Когато се съмна, бяхме изминали значително повече от една немска миля. [10] Една немска или пруска миля е равна на 7,352 м — Б. пр.
Все още се намирахме на платото. Вляво от нас, тоест в южна посока, се виждаше гора, която се простираше много надалеч и се губеше на западния хоризонт като тясна тъмна ивица. Яздихме на юг, докато се добрахме до гората. Там спряхме. Спуснах Юдит на земята, а после скочих от седлото и аз, за да я освободя от половината ласо. Забила поглед в земята, тя не обели нито дума.
— Сеньора, знаете ли къде се намирате? — попитах я аз. Тя не ми отговори.
— Вярно, разбрахме с какво удоволствие прекарвате времето си с нас — продължих аз, — но за съжаление ни се налага да се откажем от по-нататъшното ви присъствие. Сбогом!
Метнах се на седлото и продължихме в тръс. Когато след няколко минути се обърнахме, за да видим какво прави, жената все още стоеше на същото място.
— Тя не знае къде се намира — обади се Емъри.
— Точно това ми беше целта — отвърнах му аз.
— Дали ще се оправи?
— Може би. Но ако е умна, ще си остане там, където е. Нейните юми ще тръгнат да я търсят, естествено най-напред в посока на планините Могольон. Щом забележат, че не сме яздили натам, ще се върнат и рано или късно ще се натъкнат на нея. Страхът, който има да бере, загдето е тъй сама и безпомощна в дивата пустош, ще е справедливо наказание за нея.
— Ами ако не я намерят и най-мизерно си загине?
— Това е немислимо. В търсенето й индианците ще загубят най-много един ден. Може би после те изобщо ще се откажат да ни преследват.
По-късно се оказа, че съм бил прав. Такъв черен гологан се не губи.
Продължихме да яздим все в близост до гората, докато на запад тя се изпречи точно в нашата посока. Следователно ни се налагаше да я прекосим, но тя не ни създаде пречки, защото дърветата растяха много нарядко. По обед я оставихме зад гърба си, а пред нас отново се ширна тревиста равнина, от която тук-там се издигаше по някой нисък хълм. Спряхме за около час, за да могат конете ни да си отдъхнат, и тъкмо се канехме отново да тръгнем на път, когато в далечината пред нас изникнаха конници. Бързо се оттеглихме между дърветата.
Когато се приближиха, забелязахме, че са индианци. Всичките яздеха много хубави коне, но не носеха нито пушки, нито копия, нито пък лъкове.
— Съгледвачи! — обади се Винету и аз се съгласих с него. Разузнавачът трябва да има добър кон, за да може да се придвижва бързо. При изпълнението на неговата задача изброените видове оръжия само му пречат, ето защо обикновено той ги оставя у дома си.
— Съгледвачи ли? — попита Емъри. — Та нали ги изпращат само когато се предприемат враждебни действия. А да сте чували, че някое от тукашните племена е изровило бойната секира?
— Не — отвърна Винету — но тук се пресичат териториите на няколко племена. Винаги има някакви спорове и не е трудно едно племе да нападне друго.
— Четиримата ездачи не са боядисали лицата си с бойни цветове — обадих се аз — и няма как да разберем от кое племе са.
— Нека моят брат изчака да дойдат насам. Както изглежда, това са трима млади воини и един по-възрастен.
Индианците не се бяха насочили право към нас, но все пак се приближиха достатъчно, за да различим накрая и чертите на лицата им.
Читать дальше