Карл Май - Сатана и Юда

Слязохме от конете и развързахме стария Мелтън. Той така се беше схванал, че не можеше нито да върви, нито да стои прав. Наложи ни се да го занесем до едно вдлъбнато място на скалистата стена и там да го сложим да легне.

След като завързахме конете за забити в земята колчета, ние събрахме сухи съчки и запалихме огън, до който налягахме възможно по-наблизо. После ядохме. Мелтън също получи парче месо, което му нарязах на малки парчета и му ги пъхах в устата, защото не ми се искаше да му развързвам ръцете дори и за да се нахрани.

— Ще стоим ли на пост? — попита Емъри.

— Може би няма да е нужно — отвърна Винету. — Тук наоколо няма врагове.

— Добре, тогава всички ще спим! Необходимо ни е.

— И все пак ще е по-разумно, ако един от нас бди — подхвърлих аз. — Първо, трябва да пазим Мелтън и второ, от неговия син може да се очаква всичко. Наистина, той не е прериен ловец, но не е и глупак и е напълно възможно да се досети, че все пак сме узнали посоката, в която се е отправил. В такъв случай ще очаква да го преследваме. Ако е решил да ни издебне?

— Хмм! — промърмори Емъри. — Не е чак толкоз опитен, но ако се безпокоиш, тогава ще стоим на пост.

Хвърлихме жребий. Първата стража се падна на Винету, втората на Емъри, после идваше моят ред и най-накрая оставаше Фогел. Всеки щеше да пази по час и половина, което правеше общо шест часа. След това се канехме отново да поемем на път. В момента беше около девет часа вечерта.

След умората и напрежението от последните дни аз заспах толкова дълбоко, че когато ми дойде ред, Емъри трябваше да ме побутне два-три пъти, за да се събудя. Англичанинът си легна, а аз хвърлих нови дърва в огъня, за да стопля спящите хора. Наоколо беше тихо, но вятърът свиреше покрай нашата защитна стена. За да не задремя, от време на време ставах и се разхождах малко наоколо.

Така премина моята стража и вече трябваше да събудя Фогел. Дожаля ми за него. Той не беше привикнал на такива трудности и пренапрежение. Сънят му се отразяваше добре, тъй че го оставих да лежи и поех и неговия пост.

Събраните дърва за огъня вече привършваха и ето защо се отдалечих, за да донеса нови съчки. Тъй като бяхме претърсили близката околност на бивака, трябваше да отида по-нататък, а заради тъмнината бях принуден да се осланям единствено на осезанието си. Започнах да търся опипом между храстите и постепенно се отдалечавах все повече от огъня. Естествено не ми беше възможно да не Издавам никакъв шум. Клоните и клончетата, на които се натъквах, пропукваха и… що за звук беше този, който току-що долових? Хмм! Дали беше изсвирил някой порив на вятъра? Или пък беше цвиленето на кон?

Наострих слух. Звукът не се повтори. Ако не се заблуждавах, шумът беше дошъл откъм дясната ми страна. Оставих снопа от съчки на земята, легнах по корем и запълзях в споменатата посока.

Тъй като трябваше да се провирам между храсти, задачата ми не беше никак лесна. Ако ставаше въпрос за неприятели, изпокрили се наоколо из храсталака, то аз можех да ги открия само ако успеех да пребродя пълзешком терена в посока на шума в по-широк зигзаг, тъй че да мина поне веднъж покрай всеки храст. Но така сигурно Щяха да изминат часове, преди да свърша и половината работа. Ала нямах друг избор. И така, запълзях по споменатия начин, насочвайки се първо надясно, докато стигна до скалата, а после свърнах наляво и продължих до края на гъсталака. Така напредвах бавно, когато… ха, ето че отново се разнесе същият звук и сега ясно различих, че беше цвилене. Вече знаех приблизително и мястото, където се намираше животното. Беше близо до стръмния планински склон, където имаше завет. Също като нас собственикът на коня бе потърсил там закрила от вятъра.

Но кой ли можеше да е този човек? Ако е бил там още преди да се появим, то сигурно ни беше видял при пристигането ни. И защо ли стоеше там, защо не беше дошъл при нас, ако не ни кроеше нещо лошо, или пък ако се боеше от нас, защо тогава не се беше отдалечил? Или е пристигнал по-късно? В такъв случай непременно е видял огъня ни. Несъмнено той се е промъкнал, за да разбере кои сме. Фактът, че не се беше появил, но въпреки това беше останал наблизо; можеше да говори както за миролюбиви, тъй и за враждебни намерения. И понеже се касае за повече хора, несъмнено се намираме в опасност. На всяка цена трябваше да узная как стояха нещата, тъй че отново запълзях към скалистата стена, а после и покрай нея. Ако не се бях излъгал в преценката си за мястото, откъдето беше дошъл звукът, в момента се намирах най-много на петдесетина крачки от коня, който беше изцвилил.