Карл Май - Сатана и Юда

Когато се добрахме до ръба на котловината и до мястото, където висяха нашите ласа, забелязахме, че юмите се бяха насъбрали долу и гледаха нагоре. Очакваха ни. На най-горната платформа стоеше еврейката. Значи след нашето оттегляне я бяха освободили. Лютата й омраза към нас й беше внушила една много неприятна мисъл. Беше отрязала част от долното ласо, докъдето бе успяла да достигне, и с подигравателни викове започна да я размахва пред очите ни. Засмях се. Емъри подпря пушката си върху ръба на скалата и насочих към Юдит дулото. Тогава, крещейки от страх, тя побягна и скоро изчезна в отвора, който представляваше входа на най-горния етаж.

Прибрахме кожените ремъци, но вече разполагахме само с две ласа и половина. Веднага след това започнахме преследването на Джонатан Мелтън.

Откакто бяхме напуснали пуеблото, бяха изминали около четири часа, следователно можехме с право да допуснем, че преднината на Мелтън възлизаше най-малко на осем часа. Затова попитах апача:

— Колко път има до Бялата скала?

— Тъй като разполагаме с добри коне, ще са ни необходими около двайсет часа.

— По моите сметки ще са повече от двайсет, понеже конят на стария Мелтън сигурно ще започне да изостава от нашите животни. На ден по дванайсет часа. Значи ще пристигнем утре. Какво мисли Винету, дали Силния вятър ще ни посрещне приятелски?

— Могольоните не са в много добри отношения с апачите, ала никога не съм им причинявал каквото и да било зло. Защо тогава да не ни приеме дружелюбно?

— Мелтън ще го настрои срещу нас.

— Да, но ако пристигне там пръв.

— Сигурно ще ни изпревари. Ще направи всичко възможно, за да пътува по-бързо.

— Че защо му е чак толкова много да бърза? Той е убеден, че Юдит няма да ни издаде каквото и да било.

— Възможно е да има някакви други намерения, които да ни изправят пред нови опасности. Може би ще предположи, че ще останем по-продължително при пуеблото и да придума могольоните да тръгнат с него, за да ни нападнат.

— Това наистина е възможно. В такъв случай ще се натъкнем на тях и със сигурност те вече ще гледат на нас като на врагове.

Водехме разговора си по начин, че старият Мелтън да не може да чуе. Той не ни удостояваше с нито един поглед. Лицето му беше помръкнало от твърде невесели мисли. От време на време въздишаше дълбоко, или пък издаваше гневни възклицания. Сигурно го болеше пострадалата част от тялото му, с която седеше върху коня.

Скоро разбрахме, че е немислимо да догоним Джонатан Мелтън. Конете на Фогел и на стария Мелтън съвсем не бяха команчски жребци и нашият пленник полагаше всички усилия да забави ездата ни. Би трябвало да е голям глупак, за да не отгатне, че сме по петите на сина му.

Винету познаваше местностите и беше изключително надежден водач. Пред нас беше дирята на Джонатан. Той никога не е идвал по тези места и следваше единствено указанията на еврейката, ала въпреки всичко се придържаше толкова точно към вярната посока, сякаш вече неведнъж е изминавал това разстояние.

Пътят ни водеше все нагоре и нагоре, докато най-сетне, привечер, стигнахме до платото, простиращо се между Сиера бланка и планините Могольон. Там където се намирахме в момента, нямаше гора. Виждаше се само ниска рядка тревица, която напомняше на пуната в перуанските Анди. На нея напомняше и силният студен вятър, който духаше от запад и скоро ни накара да зъзнем. Не бяхме подготвени за толкова острите му пориви.

Ако бях тръгнал само с Винету и Емъри, сигурно нямаше да спираме, а щяхме да яздим през цялата нощ, за да стигнем нашата цел преди Мелтън. Но Фогел не беше издръжлив ездач, а пък старият Мелтън изглеждаше така, сякаш всеки миг ще падне от коня. Донякъде това бе преструвка, но донякъде се дължеше и на болките, които изпитваше.

— Ще спираме ли още преди настъпването на нощта? — попита Емъри.

— Нямам голямо желание — колебливо рече Винету.

— Но нали е невъзможно да яздим до утре сутринта. По-добре ще е да потърсим още сега някое подходящо за бивак място, отколкото да се окажем принудени от мрака да спрем там, където се озовем.

— Моят брат е прав. Знам такова място. Това е една каменна стена, която ще ни предпазва от вятъра. След четвърт час сме там.

След посоченото от апача време видяхме пред нас да се издига ниско планинско възвишение, което на запад се спускаше полегато. Източният му склон падаше толкова стръмно, че образуваше нещо като защитна стена, зад която студеният вятър не успяваше да проникне. Там растяха и доста храсти, а това ще рече, че имаше дърва за огън. При този студ той ни беше много нужен.