Карл Май - Сатана и Юда

— Сеньор, ако сте прав, значи грешно са ме осведомили самата мен.

— Престанете да лъжете! Стараете се да ни заблудите, следователно не сте обърнали внимание на предупреждението ми и сега ще ви вържем.

— Няма да го направите! — изкрещя тя. — Няма да го позволя!

Тогава Емъри се обади:

— Я не си губи времето с нея! Ей там висят ремъци. Хайде, вържи я!

С една енергична крачка той се озова зад нея, хвана ръцете й и ги изви на гърба й. Тя бе толкова слисана от тези бързи и решителни действия, че изобщо не помисли да се съпротивлява. С един ремък стегнах китките на ръцете й, а с друг вързах краката й за глезените. После я положихме на пода. Така й бе невъзможно да посети стария Мелтън и да му окаже каквато и да било помощ. Вече не беше необходимо някой от нас да седи при нея и да я пази. Заедно с Емъри се изкачих при Винету, който седеше горе. Той ми каза, че действително Бялата скала се намира в планините Могольон, а не в Сиера бланка. Следователно не се бяхме отнесли с еврейката несправедливо.

Изчакахме на платформата настъпването на утрото. Юмите оставиха огъня да догори, но продължиха да седят край него. Те гледаха на нас като на господари на пуеблото. Изнесохме стария Мелтън горе при нас. По лесно разбираеми причини той не биваше да научи нищо за бягството на сина си, нито пък къде можеше да го намери. Наканихме се да събуем ботушите му. От ярост старият закрещя и зарита наоколо с вързаните си крака така, че се видяхме принудени да го усмирим. Сложихме го да легне върху една от стълбите на платформата и го вързахме здраво за нея. Ремъци опасваха и целите му бедра до коленете. Но и след това той все още успяваше да се претърколи насам-натам заедно със стълбата, тъй че се наложи Винету и Емъри да го затиснат с коляно и така да го задържат на едно място. Едва тогава успях да събуя ботушите му.

Те бяха подплатени с тънка обработена кожа и аз веднага напипах нещо между кончовите и тази подплата. Нейните шевове бяха явно нови, така че навярно парите бяха зашити там съвсем наскоро. Вероятно при шиенето му беше помагала еврейката и ето защо тя знаеше къде старият Мелтън криеше своята плячка.

С помощта на ножа разпрах подплатата. Мелтън престана да крещи. Беше се примирил с положението, но искрящите му от изгаряща омраза очи не се откъсваха от ръцете ми. Единият ботуш съдържаше съвсем тънко пакетче, увито в хартия във формата на плик за писмо, а в другия ботуш имаше две подобни пакетчета. Отворих ги. Във всяко от тези две пакетчета бяха скътани по десет хиляди фунта стерлинги в банкноти (200 000 марки) на Банката на Англия. От третия плик извадих петнайсет хиляди долара (60 000 марки) в съвсем редовни ценни книжа.

— Мастър Мелтън, ще ни кажеш ли откъде имаш тези пари? — попитах го аз.

— Върви по дяволите! — изрева ми той. — От мен няма да научиш нищо!

— Я не си въобразявай такова нещо! Има най-различни средства да те накараме да проговориш и понеже на всяка цена трябва да разберем произхода на тези суми, ще действаме безмилостно, ако откажеш да ни дадеш исканите сведения. Но първо ще ти обърна внимание, че за един някогашен туниски офицер не е кой знае каква чест да яде бой.

— Бой ли? Искате да ме биете?

— Да. И така, ще ни дадеш ли въпросните сведения?

— Не, дори и да ме убиете от бой, гадове такива!

— Не ме карай да ти се смея! Всъщност не са ни нужни твоите сведения. Ние сме достатъчно умни сами да си ги набавим.

— Е, ами щом сте толкова умни, тогава казвай де!

— Ти и брат ти сте получили по десет хиляди фунта стерлинги от незаконно придобитото наследство. Вашите дялове са ви изплатени от Джонатан в английски пари.

— Десет хиляди фунта стерлинги! Мизерна сума щом става въпрос за милиони! Мислиш ли, че щяхме да се задоволим само с толкова?

— Не. Сигурно е трябвало да получиш още и тъй като се е наложило да се разделиш с Джонатан, той ти е дал на първо време тази сума.

— Я виж ти, колко си ми бил умен, мастър Шетърхенд! Но откъде са се взели тогава останалите петнайсет хиляди долара?

— Били са на твоя брат. Той винаги имаше в себе си пари. Задигнал си му петнайсетте хиляди заедно с другите пари.

— Страшно много се лъжеш. Парите са мои.

— Е, това може да ми е безразлично. Ще те накараме да проговориш! Ето тук е наследникът, когото измамихте. Нека той ти развърже езика! Мастър Фогел, я се спусни от пуеблото и си вземи от онези храсти няколко много хубави, жилави пръчки!

Фогел тръгна. Когато се върна с пръчките, ние вече бяхме освободили Мелтън от стълбата, за да го вържем отново на нея, но вече по корем.