Карл Май - Сатана и Юда

— Е, ще говориш ли? — попитах го пак.

— Не! — скръцна със зъби той.

— Удряй, мастър Фогел!

С току-що отрязания от храстите лък нашият цигулар започна с все сила да свири по гърба на стария, но без никакъв резултат. Мелтън здраво стисна зъби и не издаде нито звук. Тогава Емъри се обади:

— Така нищо няма да стане. Нашият дребничък мастър Фогел няма нужната сила в мишците си. Я ми дай на мен една пръчка! Обзалагам се, че ще го накарам да проговори!

Още от първия удар на англичанина Мелтън извика, защото на гърба му се появи кървав оток. Вторият и третият удар имаха същия успех, а когато при следващите удари пръчката взе да се врязва вече в живо месо, негодникът не бе повече в състояние да издържа болките и извика:

— Престани! Ще ви кажа!

— Е, откъде са десетте хиляди фунта стерлинги? — попитах го аз.

— От наследството — призна той.

— Другите десет хиляди си задигнал от убития си брат, нали?

— Да.

— А петнайсетте хиляди долара?

— Те са също от моя брат. Вече знаеш всичко.

— Добре! Сега ти разбра, че като нищо можем да те накараме да проговориш и само ти ще си виновен, ако ездата ти причинява после известни неприятности.

— Какво? Да тръгна с теб? Та нали вече взе парите! Освободи ме де!

— Мастър, ти да не се побърка? Преследвах те през Дивия запад заради няколко убийства, търсих те из Египет и Тунис, после те гонихме през прериите чак дотук, и сега, след като най-сетне те заловихме, очакваш от мен да те пусна да си вървиш!

— Вразуми се, мастър! Каква ще ти е ползата да ме видиш увиснал на въжето?

— Никаква, тук си прав. Но въпреки това трябва да увиснеш на бесилото, защото само след смъртта ти ще бъда сигурен, че веднъж завинаги си обезвреден.

— Тогава правете каквото щете, песове такива, и бъдете проклети во веки веков!

— Да, наистина ще направим каквото си искаме, а твоето проклятие ще се изсипе върху собствената ти глава. Мастър Фогел, вземи тези пари! Тук са над четиристотин хиляди марки. Твои са!

— Дано се задави с тях четиристотин хиляди пъти! — изкрещя ми Мелтън.

Фогел пребледня. Той взе трите пакетчета, задържа ги в ръката си и най-сетне, този път на немски език, с мъка изрече:

— Господи, колко пари! Ще ми се пръсне сърцето! Това е твърде много, прекалено много!

Той искаше да дели с нас, обаче аз се възпротивих:

— Надявам се да получиш по-нататък, повече пари. Сега ги прибери и грижливо ги пази!

— Добре, на първо време ще ги взема, но по-късно пак ще си поговорим.

Развързахме Мелтън от стълбата. Изправен на крака, той изпитваше още по-силни болки. Срязахме и ремъка, стягащ глезените му, за да излезе с нас от пуеблото, понеже трябваше вече да тръгваме на път.

Естествено и през ум не ни мина да се сбогуваме с Юдит. Накарахме юмите да ни покажат коня на Мелтън. Оседлахме го и вързахме собственика му върху него. Върнаха ни и нашите животни. Купихме си запаси от сушено месо. След като казах на индианците да не пипат ласата ни, защото имахме намерение да се върнем да ги вземем, ние си тръгнахме. Юмите ни пуснаха да си вървим, без да ни създават пречки, но по лицата им ясно си личеше, че се ядосваха, загдето бяха принудени да спазват мира между нас. Ако по-нататък им се удадеше случай пак да се срещнат с нас, със сигурност можехме да очакваме враждебни действия от тяхна страна.

Всъщност би трябвало да се отправим нагоре по каньона на Флухо бланко, но се налагаше да се отбием при индианката, за да спазим обещанието си, а освен това нали искахме да си вземем ласата. Ето защо първо яздихме надолу по брега на реката и после свърнахме на изток. В тази посока се намираше къщата й. След два часа стигнахме до нея. Жената стоеше на прага. Попитах я:

— Идва ли някой тази нощ при моята червенокожа сестра?

— Да — призна тя. — Тук беше младият бледолик, когото искате да заловите. Дойде, за да вземе и другия ни кон.

— И ти му го даде?

— Не, сам си го взе. Опитах се да му попреча, но той заплаши, че ще ме убие.

— Без седло ли язди?

— Не, той взе седлото и оглавника с юздите.

— Не ти ли даде някакво поръчение?

— Даде ми. Трябва да кажа на младата скуоу, че бягството му е успешно и че настоява час по-скоро и тя да го последва. После препусна на юг.

— Ние сме доволни от теб и ще ти дадем каквото ти бяхме обещали.

Всеки от нас й подари по нещо, а събрано накуп, то бе толкова много, че когато се върнеше при своите, можеше да мине сред тях за заможен човек. После смушихме конете и се отправихме на юг, за да приберем ласата си.