Карл Май - Сатана и Юда

Продължих предпазливо да пълзя на ръце и колене, докато изминах приблизително същото разстояние. И наистина, ей там, в ляво от мен, стоеше един кон, само че… той не беше единствен. Бяха три-… пет…, че и повече. Всичките вързани. Ездачите им сигурно бяха нейде наблизо. Продължих да пълзя между каменната стена и конете. Тогава във високата трева право пред мен зърнах някакъв продълговат обемист предмет, нещо като вързоп с овална форма. Какво ли беше това?

Макар да беше много рисковано и дръзко аз пропълзях до самия предмет, така че да мога да го достигна с ръка. Докоснах го с върховете на пръстите си и съвсем лекичко го заопипвах. Беше човек, загърнал се в няколко одеяла. А къде ли се намираха другите?

Трябваше да опиша дъга, понеже, нямаше как да се промъкна между каменната стена и спящия вързоп. Така стигнах до малка полянка, където седяха търсените от мен хора. Долових, че разговаряха на полувисок глас. На всяка цена исках да подразбера за какво говореха. Поех риска да се приближа още повече и се добрах до един паднал къс от скалата, пред който седяха двамина от въпросните хора. Точно до него растеше храст, тъй че имах достатъчно добро прикритие, за да не ме видят. Проврях главата си между храста и каменния отломък и наострих слух.

— Ха, та това беше езикът на юмите! Дали обитателите на пуеблото са тръгнали по петите ни? Каква мисъл само? Но тя съвсем не беше лишена от основание.

Точно в този момент един от тях каза:

— Не биваше да чакаме, трябваше веднага да ги нападнем! Макар да не говореше високо, все пак по гласа разпознах онзи индианец, в чиято къща завчера вечерта ни бяха нападнали. Значи предположението ми беше вярно. Пред мен бяха пуеблосите.

— Щяхме да извършим грешка — възрази му седящият до него човек. — Куршумите ни можеха да улучат пленения Мелтън, точно този, когото искаме да освободим.

— Не, нямаше да го улучим, защото огънят добре осветяваше всичко.

— Не забравяй поста! Олд Шетърхенд не може да не чуе, че се приближаваме.

— Но нали теб не те чу, макар да беше стигнал толкова близо до огъня!

— Но тогава той все още не беше на пост. Събудиха го тъкмо когато почти се бях приближил до самия бивак. Трябваше бързо да изчезна, защото иначе щеше да ме открие. За щастие той не ме чу.

Ала неколцина от нас несъмнено ще забележи. Налага се да изчакаме, докато следващият застане на пост.

Тогава се намеси трети индианец:

— Ще направим каквото ни каза бялата скуоу — ще изчакаме с нападението, докато се зазори. Така добре ще виждаме по какво и кого се целим и стреляме. Те са само четирима, за един миг ще свършим с тях. Но нападнем ли сега, колебливата светлина на огъня ще ни попречи да се прицелим безпогрешно и ако само ги раним, ще излезе, че напразно сме ги преследвали.

— Прекалено много се страхувате от тях — обади се нашият коварен хазаин.

— Това не е страх, а предпазливост. Бялата скуоу иска да види как нейните врагове падат мъртви на земята. Можем да й направим тази услуга, понеже тя беше скуоу на нашия вожд.

— Тук си прав! — дочух гласа на Юдит. Значи тя се беше измъкнала от одеялата си, беше станала и се беше приближила. — Искам да присъствам на тази сцена, искам да видя как онези мерзавци падат поразени от куршумите ви. Ако ми се подчинявате, ще получите голямо възнаграждение. Ако освободим бащата на моя мъж и убием неговите противници, техните скалпове ще бъдат ваши, също както пушките им и всичко друго, което носят със себе си. После веднага продължаваме към Бялата скала, за да отидем при мъжа ми. Съгласни ли сте?

— Да, да — разнесе се наоколо в хор.

— Какво е разстоянието до огъня, край който седят негодниците?

— Около триста крачки — отвърна индианецът, който беше ходил на разузнаване. — Ще се промъкна дотам. Трябва да ги видя!

— Опасно е!

— Не и за мен. Знам как трябва да постъпя. Научила съм го от моя мъж, вашия вожд.

— Ще дойда с теб, защото става дума не само за твоята, но и за нашата безопасност.

— Хайде, ела!

Бях чул достатъчно и побързах да се оттегля. Не беше малка работа! Жената се беше втурнала подир нас заедно с индианците, за да види как умираме. За да предприеме и издържи подобна форсирана езда, тя като жена на вече покойния вожд сигурно е прекарала доста време на гърба на коня. А колко ли страшна беше омразата, която й даваше сили! Цяло щастие бе, че дървата за нашия огън се бяха свършили. Иначе щях да остана да си седя без изобщо да подозирам колко отблизо ни дебне смъртта.