Карл Май - Сатана и Юда

Проврях се настрани в храстите, после се изправих, за да мога да вървя по-бързо и започнах да се промъквам устремно напред, за да изпреваря двамата. След като реших, че това ми се е удало, спрях и зачаках. Бях си избрал такова място, покрай което те нямаше как да не минат.

Ето че долових шумоленето на клони. Притаих се и ги пропуснах да ме подминат, а после ги последвах. Намираха се най-много на трийсетина крачки от огъня ни, който беше догорял почти напълно, когато те се разделиха, за да не си пречат при безшумното промъкване. Индианецът продължи да пълзи малко наляво, а тя се придържаше повече надясно. Трябваше да обезвредя първо него, а след това и нея.

Като безплътна сянка се втурнах подир юма и бързо го изпреварих, ала не мина без шум. Той спря и се ослуша. Точно това положение на тялото му бе много удобно за мен. Един скок… и го сграбчих за гърлото. Веднага го ударих с дръжката на револвера си в слепоочието. После го пуснах да се свлече на земята.

След това се промъкнах подир «дамата». Изглежда, тя си мислеше, че не е нужно да е кой знае колко предпазлива, понеже отвъд нашата каменна стена вятърът виеше с удвоена сила и едва ли някой щеше да чуе стъпките й. Въпреки всичко бях принуден да призная пред себе си, че Юдит се справяше съвсем нелошо. Тя толкова умело използваше сенките на храстите, че ако все още седях край огъня, сигурно нямаше да мога да я забележа.

Ето че вече се приближи до бивака ни толкова много, че имаше възможност добре да огледа всички спящи. Тя клекна в тревата и надникна между клоните. Съвсем тихо се приближих само на педя и останах коленичил малко встрани зад нея. Тя протягаше врат и провираше глава все по-напред и по-напред. Забеляза, че липсвам. Тогава я заговорих:

— Не съм там, сеньора. Трябва да погледнете насам.

Тя обърна глава. Чертите на лицето й сякаш се вкамениха. Не бе способна да издаде нито звук. Бях пъхнал револвера си обратно в колана, но затова пък извадих ножа си и я заплаших:

— Ако изречете само една дума на висок глас, това острие ще прониже сърцето ви! Промъкнахте се дотук, за да видите «негодниците». Е, добре, ще имате възможността хубаво да ги огледате. Станете и ме последвайте!

Изправих се. Но тя остана на колене, без да откъсва от мен втренчения си поглед.

— Ставайте! — повторих аз.

— Вие… вие… вие… ли…? — изпелтечи тя най-после.

— Да, ето ме, вижте! Но хайде, елате!

— Какво ще… ще…?

— Какво ще правите ли? Ще трябва да седите до нас докато стрелят по нас. Хайде, вървете при огъня!

Тъй като говорех високо, Винету се събуди и скочи на крака. Хванах Юдит отзад за якичката на блузата й и я побутнах да върви напред.

— Уф! — учудено възкликна апачът. — Това е онази скуоу!

— С нея са и юмите, които се канят да ни избият — обясних им аз, като същевременно принудих еврейката да седне на земята до огъня.

— Емъри и Фогел също се събудиха. Старият Мелтън навярно изобщо не беше заспивал. Изплашеният му поглед се втренчи в неговата злополучна избавителка.

— Ха, кого виждам? — попита англичанинът, разтривайки очи. — това е пак нашата прелестна Юдит! Нима все още сърце не й дава да се раздели с нас?

С кратки думи обясних какво е положението, донесох събраните отпреди съчки, за да разпалим по-буен огън, а след това довлякох и изпадналия в безсъзнание индианец.

— Юмите засега няма да дойдат — подхвърлих аз. — Сега въпросът е ние какво ще правим.

— Да, какво? И особено какво ще правим с тази фуста, с тази дива кръвожадна котка! Ще трябва да изрежем ноктите й.

— Какво ще каже моят брат? — попитах апача.

— Нищо — отвърна той. — Винету наистина не знае какво да каже за една такава скуоу. Би трябвало да бъде убита, тъй както се смазва отровна змия!

— Не това! — обадих се аз. — Въпреки всичко тя е жена. Ще я пуснем да си върви. Вече знаем как стоят нещата и ще тръгнем на път.

— Не те разбирам — подхвърли Емъри. — Какво ще стане с юмите? Няма ли да им дадем един добър урок?

— На тях няма да им помогнат никакви уроци. Губим време. Вържете Мелтън върху коня му!

— Ами тази @доня, дето се нарича «дама»? Не е за вярване, че въпреки нейните…

— Почакай малко! Първо качете Мелтън на седлото и ми доведете коня!

— Аха, хмм!

Успокои го това, че останах при Юдит, от което си направи извода, че все пак тя нямаше да се отърве без никакво наказание. Взех половината ласо, останало след като Юдит го преряза, и с него здраво вързах ръцете й за тялото, преметнах моите пушки през рамо и възседнах коня си. После помолих моите спътници: