Карл Май - Сатана и Юда

— Ами ако му я откажат?

— Тогава ще продължи да язди към Бялата скала, за да чака там своята скуоу.

— Тя е тръгнала вече натам и е възможно още утре да се присъедини към него. Както сам виждаш, ние нямаме никакво време за губене.

— Разбирам. Моят брат Шетърхенд каза, че Мелтън е напуснал пуеблото на кон, нали?

— Да.

— А не с кола?

— Не.

— С него ли е бялата скуоу?

— Все още не.

— А някой, който да кара колата с четирите коня?

— Не.

— Ами един бял ловец, който да му е бил водач?

— Също не. Защо Бързата стрела ми задава тези въпроси?

— Защото видях как могольоните нападнаха една кола. Застреляха кочияша и плениха един бледолик и една бяла скуоу, които седяха в колата, както и яздещия до нея водач.

— Защо ли са нападнали колата?

— Защото са изровили бойната секира срещу нас. Винаги когато тези песове тръгнат по бойната пътека срещу червенокожи мъже, те гледат и на бледоликите като на врагове.

— Невъзможно е Мелтън да е бил там. Но в такъв случай не бива да се бавим, понеже животът на пленниците виси на косъм. Налага се да се разделим с храбрия вожд на нихорасите. Може би ще се видим отново по-скоро, отколкото сега си мислим.

— Поразяващата ръка има ли някаква причина, за да изказва тази надежда?

— Да. Възможно е да ни потрябва помощта ти, за да измъкнем Мелтън от могольоните. А те подозират ли, че си узнал вече за враждебните им намерения?

— Знаят, че намеренията им са ни известни, но вярват, че нямаме никаква представа за толкова скоро предстоящото нападение.

— Това е добре за вас. Кое племе е по-силно — вашето или тяхното?

— Броят на воините е почти еднакъв.

— Надявам се, че ще мога да ти бъда полезен. А ти би ли желал да ми направиш една услуга? Ще ти бъда много благодарен.

— Кажи ми каква е тя!

— Молбата ми е доказателство както за приятелството ми, така и за доверието, което имам в теб. Ние не знаем какво ни очаква през близките дни. Вероятно ще ни се наложи да бъдем и разумни, и смели. Ако непрекъснато трябва да мъкнем с нас пленника си, бихме могли да изпаднем в големи затруднения.

— Искате да ми го поверите ли?

— Да, моля те да го вземеш.

— Ще изпълня молбата ти. Пленникът ще бъде при мен на също толкова сигурно място, колкото ще е и ако бдиш над него със собствените си очи.

— Благодаря ти. А погледни сега този млад мъж, който седи до мен! Вождът на апачите спомена вече, че той не е воин. Бледоликият не е пригоден за опасностите, срещу които тръгваме. Ще го вземеш ли под закрилата си? После ще наминем при теб за него.

— Той ще живее в моя вигвам като мой роден син. Имат ли моите братя други желания?

— Не. В отплата за твоята добрина ще ти кажа, че отсега нататък ще мислим за теб и за твоята изгода. Ще се промъкнем тайно до могольоните и ще направим всичко, което ще е в твоя полза.

— Хвала на добрия Маниту, че ме доведе дотук, да се срещна с вас. Той ще нареди да стане така, че много скоро очите ми пак да се порадват на вашите лица. Хау!

Когато узна, че нихорасите ще го вземат със себе си, старият Мелтън направи страшно учудена физиономия, ала както изглеждаше, тази промяна не му беше неприятна. От нас не можеше да очаква никаква милост, а нихорасите не бяха видели нищо лошо от него. Може би нямаше да го охраняват толкова строго. Или пък щеше да успее да ги убеди в невинността си. Не беше изключено сред тях да се намери някой, който, ако му обещаеше нещо примамливо, можеше да се подлъже да му помогне да избяга. Ето защо, когато отново го вързаха върху коня, на лицето му се беше изписало кажи-речи доволно изражение. Но ние бяхме убедени, че нихорасите щяха да оправдаят нашето доверие. За тях щеше да е голям позор, ако после при въпроса ни къде е пленникът, се окажеше, че не са в състояние да ни го върнат. При тях той щеше да е на по-сигурно място, отколкото при нас, въпреки че тръгваше с нихорасите далеч по-охотно от нашия приятел Фогел.

Когато разбра, че тук ще се раздели с нас, младият човек използва цялото си красноречие, за да ни разубеди. Напразно му говорех за опасностите, които ни очакваха. Дори ни се разсърди, защото смятахме, че не е в състояние да ги посрещне. Заплаши ни, че и срещу волята ни ще язди подир нас. Най-сетне ми хрумна една спасителна мисъл. Казах му, че някой от нас непременно трябва да остане при Мелтън и да не го изпуска из очи, понеже все пак не можем напълно да се доверим на нихорасите. Фогел се почувства като човек, получил много важна и почетна задача, и склони макар за малко да се раздели с нас. Сбогуването ни бе кратко, но сърдечно. Индианците изчезнаха с Мелтън в гората, а ние тримата — Винету, Емъри и аз, смушихме конете да излязат на равнината, през която бяха дошли нихорасите.