Карл Май - Сатана и Юда

С нас вече нямаше човек, на когото да не можем да разчитаме или пък чиито кон да не е сигурен. Полетяхме като вихрушка по тревистата равнина и имахме всички изгледи да стигнем целта си още същата вечер.

Най-прекият път бе този, по който бяха яздили нихорасите. Необходимо беше само да следваме тяхната диря, която впрочем по-късно изчезна, понеже в близост до неприятеля те си бяха дали труд да не оставят следи. И когато вече се канеше да се свечери, ние можехме да се похвалим с много добро постижение, защото от раздялата ни с Бързата стрела бяхме оставили зад гърба си поне седем немски мили. Почнахме да се оглеждаме за някое място, подходящо за бивак. В ляво от нас се издигаше хълм. Оттам започваше дълга редица от храсти, която се губеше в далечината. Това ни даваше основание да заключим, че там имаше поток. Насочихме конете към това възвишение, после завихме около него и видяхме пред себе си гъсталак, откъдето… проехтя заплашителен глас:

— Спрете, мешърс! Ако някой позволи на коня си да направи и една крачка, ще получи куршум!

Това не беше шега работа. Човекът, който ни извика, не се виждаше. Беше се скрил в храсталака. А може би не беше сам. И така, спряхме. По говора му личеше, че е бял, и то не от испански произход.

— Къде всъщност се намира строгият господар и собственик на това място? — попитах аз.

— Тук, зад дивите череши, между чиито клони наднича дулото на карабината ми — дойде в отговор.

— Сър, защо ни заплашваш с куршумите си?

— Защото искам да ви държа по-далеч от себе си, докато разбера дали сте негодници или сте джентълмени.

— Естествено че сме джентълмени, драги ми мастър.

— Това може да го каже и всеки мерзавец. Легитимирайте се както подобава!

— С какво? Да не си мислиш, че тук всеки се разхожда наоколо с кръщелното си свидетелство, или пък с паспорта си за имунизация?

— Никой не ви иска подобно нещо. Кажете ми само имената си! Кой е червенокожият мастър, който язди с теб?

— Винету, вождът на апачите. А мен обикновено ме наричат Олд Шетърхенд.

— Heigh-day! [11] Възклицание, изразяващо радостна изненада — Б. пр. Винету и Поразяващата ръка! Каква среща! Ей сега идвам, ей сега!

Гъстите клони на дивите череши се раздвижиха и оттам излезе един много висок и кльощав човек, чиито дрехи висяха на парцали по тялото му. Не носеше шапка, а в ръката си държеше дебела тояга. Ако тази личност се мернеше нейде по пътищата в Германия, сигурно щяха да го арестуват като скитник.

След като направи движение с ръка сякаш сваляше шапка и ни се поклони, той каза:

— Голяма чест, изключителна чест, мешърс! Идвате тъкмо навреме! Наистина не знаех къде да ви търся.

— Търсил ли си ни? — учудено го попитах.

— Всъщност все още не, но тъкмо се канех да го направя.

— Необяснимо! Сам ли си тук?

— Yes, мастър!

— Как да те наричаме?

— Както желаете. Обръщат се към мен как ли не. Ако наистина си Олд Шетърхенд, тогава навярно си чувал за Уил Дънкър, а?

— Прочутият скаут на генерал Грант?

— Yes, сър. Наричат ме също и Дългия Дънкър или Дългия Уил.

Той отново направи с дясната си ръка такова движение, сякаш сваляше шапка.

— Значи си тръгнал да ни търсиш?

— Yes, теб, Винету и някакъв млад музикант, който се казва Фогел. Ще ви обясня всичко. Само слезте от конете и елате при потока!

— Значи сега ни разрешаваш да се приближим, а?

— Yes! Впрочем спокойно можехте да ме оставите да стрелям — засмя се той. — Ето я моята карабина, ха-ха-ха! Той ни показа своята тояга.

— Нямаш ли пушка?

— Не. Промуших тоягата през клонака, за да ви заблудя.

— Но Уил Дънкър трябва да има оръжия!

— Имах, имах и то какви! Но индианците, могольоните, ми ги взеха.

— А-а! Да не са те нападнали?

— Yes, сър, yes. Както и колата с четирите коня.

— Ти си бил водачът, а кочияшът са го застреляли, нали?

— Така е, но ти май знаеш всичко, като че ли сам си бил там. Как стават тези неща, мастър?

— Първо ми кажи, коя е била онази лейди, която е седяла в колата!

— Ще ти кажа. Елате само с мен при потока и се настанете удобно. Бъдете ми добре дошли! Голяма чест, изключителна чест!

И той отново направи пантомимата, сякаш сваляше някаква невидима шапка. Бях чувал за този странен чудак, ала сега го виждах за пръв път. Слязохме от седлата, преведохме конете си през гъсталака и изведнъж се озовахме пред един извор, чиито бистри и студени води бликаха от земята и се спускаха надолу покрай храстите, които бяхме забелязали още отдалече. Там стоеше един великолепен жребец с индианска сбруя.