Карл Май - Сатана и Юда

— Не… да… да… не! Продължавай, давай по-нататък!

— По-нататък ли? По-нататък няма какво друго да се каже, освен че на следващото утро мисис Вернер също седна в колата и тръгна с нас. Поехме по обичайния път нагоре по бреговете на Сан хосе към форт Уингейт, после през Сиера Мадре и надолу покрай Рио Пуерко чак до устието на реката, където прехвърлихме Колорадо, за да следваме пътя за Сърбът. Но ето че изведнъж мисис Вернер отказа да продължи. Заговори за своя брат, който бил нейде по тези места, за Олд Шетърхенд, за Винету, както и за някой си сър Емъри, който изглежда е англичанин…

— Такъв е. Виждаш го ей тук до мен.

— Well! Голяма чест, изключително изискана чест, сър!

Той отново свали невидимата си шапка и продължи своя разказ:

— От разговора на двамата разбрах, че е станала невиждана измама. Певицата и брат й бяха ощетените, а мошениците били трима мъже на име Мелтън. Олд Шетърхенд, Винету и Емъри тръгнали да заловят негодниците. Тези типове се били скрили в някакъв замък, който се намирал нейде на някакъв малък приток на Литъл Колорадо.

— На брега на Флухо бланко.

— Well! Може и така да е. Не го знам. Та тази лейди се беше вече озовала близо до въпросната местност и настоятелно искаше да потърси брат си. При вземането на решение аз нямах думата. И изобщо ми беше съвсем безразлично дали пътят е за Канада или пък на юг към Мексико. И така, нищо не казах. Изглежда адвокатът знаеше, че не бива да се върви против волята на една лейди, и затова се отклонихме от дотогавашната си посока и поехме към планините Могольон.

— Защо натам?

— Защото точно там Литъл Колорадо има толкова много малки притоци като на никое друго място. Не се боях, че няма да намеря тъй наречения замък.

— Но мастър Дънкър, да навлезеш в онези земи с една дама! С кола, която отникъде не може да мине! Как сте могли да поемете такава отговорност?

— Изобщо не съм си въобразявал, че мога да я поема, сър! Така искаше лейди Вернер и ние бяхме принудени да се подчиним. С нея не бе възможно да се излезе наглава. Струва ми се, че ако някой попиташе адвоката от Ню Орлиънс къде предпочита да се задълбочи — в законника или в красивите очи на певицата — той нито за миг не би се поколебал в отговора си. Невъзможно е аз да нося отговорност. Веднага щом се отклонихме от пътя, придвижването ни стана неимоверно трудно. Ту се втурвахме надолу в някоя клисура така, че очаквахме колата всеки миг да се прекатури, ту отново започвахме да се изкачваме по такава стръмнина, че горките коне едва успяваха да я извлекат нагоре. Или пък ни се налагаше да прекосим някой поток, където засядахме и там киснехме с часове. Вчера по обед пак се бяхме заклещили в една подобна дупка, когато изведнъж ни нападнаха. Стотина индианци само срещу мен, защото кочияшът бе застрелян от капрата още в самото начало, а на адвоката не можеше да се разчита. Преди да успея да вдигна пушката си, бях сграбчен от десет-петнайсет чифта ръце. Заудрях наоколо, ала това не ме спаси. Разкъсаха ми дрехите. Събориха ме на земята и там ме притиснаха. Вързаха ме и ме помъкнаха към прелестната местност, наречена Клеки-тсе, Бялата скала.

— Аха! Там искаме да отидем и ние.

— И ще трябва да отидете.

— Трябва ли? Че кой го е казал?

— Лейди Вернер, която също е там заедно с адвоката. И колата завлякоха нататък. Бил ли си някога при Бялата скала?

— Още не.

— Тогава си представи една неголяма планина! Застанеш ли горе и огледаш ли се наоколо, ще видиш един замък с кръгла форма, с бели зидове, прозорци, портали, колонади, подпорни стълбове, стълбища, еркери и кули. Ще си помислиш, че го е строил някой прочут архитект, но въпреки всичко това е естествена скала, бял варовик, от който постепенно дъждовете са изваяли този «замък» на природата. Покрай него минава поток, който от едната си страна мие скалата, а пък другият му бряг е обрасъл с гъсти шубраци. По-нататък, в посока на споменатата планина следва тревиста равнина, където могольоните са издигнали вигвамите си.

— Военновременни вигвами ли са?

— Не. Те живеят там със своите скуоу и деца. И тъй, завлякоха ни в онази красива местност. Бяхме вързани и на първо време бяхме всички заедно на едно място. Адвокатът ту щеше да се пръсне от гняв, ту хленчеше от панически страх. Той има заешко сърце. Лейди Вернер беше мълчалива, запазила пълно самообладание. Каза ни, че ако си знаел, че е пленена, непременно си щял да дойдеш да я освободиш.

— Така и ще направим. Продължавай!