Карл Май - Сатана и Юда

— Вечерта ни разделиха. Отведоха ме в някакъв вигвам, където бях охраняван от един индианец. Така постъпиха и с адвоката. За жената също имаше отделна шатра, но на нея й свалиха ремъците. Даже й разрешиха да излиза от шатрата. Изглежда, че очите й бяха запленили и вожда. Днес към обед се случи нещо, което ще те изненада. Бяха ме извадили от вигвама и ме бяха събрали с адвоката, вероятно за да проведат нещо като разпит. Седяхме един до друг, а наоколо — най-знатните воини на могольоните. Тогава доведоха един ездач, който искаше да говори с вожда. Беше бял. Щом го зърна, адвокатът изкрещя като побеснял.

— Назова ли го по име?

— Да. първо го нарече Смол, Смол Хънтър, а после пък — Джонатан Мелтън.

— Каква беше реакцията на ездача?

— Отначало се изплаши, но после, изглежда, се зарадва. Той държа на вожда дълга реч, от която обаче ние нищо не можахме да чуем. Личеше си, че човекът идваше отдалеч и поне през половината нощ беше яздил, защото от умора едва си стоеше на краката и трябваше да седне, а конят му беше целият потънал в пот и прах.

— Вождът как го посрещна?

— Отначало мрачно, но после, когато онзи свърши речта си, Силния вятър стана по-дружелюбен и изпуши с него лулата на мира.

— По дяволите!

— Да, по дяволите! Вече знам, че този човек е един от тримата Мелтън, и то главният мерзавец. Адвокатът ми го каза.

— Мелтън носеше ли някаква чанта със себе си?

— Да, от черна кожа. Беше преметнал ремъка й през рамо. И на него дадоха един вигвам.

— Къде се намира?

— Той е точно до онзи вигвам, в който по-късно се канеха да ме натикат. Мелтън влезе вътре, но скоро пак излезе и дойде при нас.

— Все още ли носеше чантата си през рамо?

— Не.

— Значи я е оставил във вигвама. Това е важно за мен. Продължавай!

— Приближи се до нас, взе да се подиграва на адвоката и му каза, че неизбежно щял да умре на кола на мъченията веднага щом могольоните се върнели от бойния си поход.

— Значи се е говорило за някакъв боен поход, така ли?

— Представа си нямам. Един-единствен път чух тази дума именно от устата на Мелтън, но наистина останах с впечатление, че се подготвя нещо необичайно.

— Тези индианци се канят да нападнат нихорасите, за да им откраднат конете.

— И навярно нихорасите нищо не подозират, а?

— Всичко знаят и се готвят за бой.

— Well, тогава изгледите ни са добри. Ще отидем при нихорасите и ще ги доведем, за да освободим жената и адвоката.

— Нека първо добре обмислим нещата.

— Защо?

— Най-напред ще трябва да се запознаем с бивака им.

— Да не би да искаш да отидеш там? Но това означава да влезеш право в устата на лъва.

— Нямам такова намерение. Но я ми разкажи ти как избяга?

— Сър, вече ти споменах, че ме изведоха навън при адвоката и че после се появи Мелтън. Той доста дълго ангажира вниманието на вожда и индианецът нямаше възможност да се занимава с нас. Никой не ни наблюдаваше. Краката ни не бяха вързани, а само ръцете. Още от вчера дърпах и обработвах моите ремъци. Във вигвама ми имаше старо глинено гърне с вода, от което можех да пия. Та в него навлажнявах ремъка. Постепенно той стана мек и еластичен и се поразшири. Най-сетне ми се удаде да си измъкна ръцете и само зачаках подходящ миг, който да ми дава изгледи за успешно бягство. По едно време решиха пак да ме отведат във вигвама. Трябваше да мина покрай жилището на вожда. А там стоеше ей този кон, дето го виждаш тук. Великолепен жребец, какъвто рядко се среща. Казах си: сега или никога! Смъкнах ремъка от ръцете си, метнах се на коня и препуснах!

— Ах, каква ли олелия се е вдигнала!

— В самото начало никаква. Както изглежда, индианците бяха толкова смаяни от дързостта ми, че необезпокоявано минах през целия бивак. Е, после наистина се започна голяма дандания. Затрещяха изстрели, ама твърде късно. Нито един не ме улучи. Префучах невредим покрай пазачите. Вярно, имах прекрасен кон, ала за съжаление не разполагах с оръжие. Препусках дотук, където дадох възможност на жребеца да се напие с вода. Тъкмо се канех да продължа, и се появихте вие. Тъй, сега вече знаеш всичко.

— Колко време ти бе необходимо, за да стигнеш дотук?

— Около три часа.

— Не забравяш, че ще те преследват, нали?

— Yes, сър. Естествено че ще ме гонят. Дори и да не държат толкоз много на такъв стар нехранимайко като мен, то конят, който отмъкнах, е толкова скъпоценно животно, че ще положат всички усилия да си го върнат.

— Преследвачите ще яздят по следите ти, следователно ще се появят тук, но тъй като слънцето вече залезе, сигурно ще се е вече стъмнило, когато ще пристигнат на това място. Тогава няма да могат да различат дирята. Въпреки всичко нека не се бавим. Да тръгваме към Бялата скала!