Карл Май - Сатана и Юда

— Няма ли да е по-добре, ако изчакаме, докато огньовете угаснат и индианците си легнат да спят?

— Не, нали искам да поговоря с жената, стига да има и най-малката възможност за това, а и да наблюдавам червенокожите, за да узная евентуално нещо за планирания поход срещу нихорасите! Или трябва да рискуваме още сега, или изобщо да се откажем от тази работа.

Отидохме при Емъри и оставихме там всичко, от което не се нуждаехме, или което не биваше да се намокри. От оръжията взехме само ножовете си. Тъй като Дънкър нямаше нож, апачът му даде своя. Винету настоя да ни придружи до рекичката. Поиска да ни помогне при изграждането на островчетата и аз се съгласих, понеже така спестявахме време.

Естествено, че трябваше да подходим към тази работа с най-голяма предпазливост. След като открихме къде се намираше първият пост над бивака, ние продължихме на известно разстояние в същата посока, докато намерихме тръстика. Не биваше да я режем над водата, защото на сутринта прорязаните стебла щяха да направят впечатление на индианците. Между близките храсталаци имаше достатъчно сухи клони, тъй че скоро събрахме необходимото ни количество и започнахме да правим островчетата. Те трябваше да са леки, но здрави, защото ако някое от тях се разкъсаше и разпаднеше, скрилият се отдолу човек щеше да се изложи на най-голяма опасност. А и формата им не биваше да бие на очи. Трябваше да изглеждат точно така, сякаш единствено водата беше събрала и сплела отделните им съставни части, образувайки едно цяло. След около час бяхме готови. Дънкър пръв навлезе в рекичката, за да направи пред мен един опит с «островчето», който излезе напълно успешен. След като ме увери, че за всеки случай ще бъде в пълна готовност да ни помогне със скорострелната ми карабина «Хенри» в ръка, Винету се отдалечи. После и аз навлязох във водата, промъкнах се под моето островче и пъхнах глава в кухината му. Нощното ни приключение можеше вече спокойно да започне.

Не беше кой знае колко приятно чувство да си потопен във водата облечен. Вярно, бяхме оставили при Емъри всичко, от което можехме да се лишим, ала тъй като смятах да разговарям с Марта, все пак задържах по-голямата част от дрехите си, а те скоро натежаха от вода и започнаха да ми пречат.

Реката не беше широка, но дълбока. Щом се оттласнахме от брега, изгубихме почва под краката си и бяхме принудени да плуваме. Съвсем точно се съобразявах със силата на течението, а моят спътник ме следваше на няколко метра. Беше тъмно, но въпреки това, след като изминахме известно разстояние, забелязах първият пост да стои на брега. Успяхме щастливо да минем покрай него. Беше застанал с лице към водата и несъмнено видя двете купчини от тръстика и клони, понесени от реката, но нищо не заподозря. Това ме убеди, че нашите островчета имаха естествен вид. Можех да се надявам, че нямаше да направят впечатление и на други бдителни очи.

По-нататък не ни се мернаха никакви постове. Вероятно само след долния край на бивака имаше още един пост на брега на реката. Скоро пред очите ни изплуваха първите вигвами, осветени от огньовете. Те се издигаха на левия бряг, засенчен от растящите там храсталаци. Ако се бяхме придвижвали близо до него, гъсталаците щяха да скриват бивака от погледите ни — затова ние се придържахме повече към другия, десния бряг. Оттам можехме да хвърляме поглед тук-там между храстите и бяхме сигурни, че отсреща нямаше никой, който да ни обърне тъй нежелано от нас внимание.

По едно време течението отслабна, защото реката описваше широк завой надясно, където водите й миеха подножието на Бялата скала. По този начин от вътрешната страна на завоя, отляво на нас, оставаше достатъчно място за шатрите, повечето от които бяха издигнати близо до реката — сигурно, за да им е под ръка тъй необходимата вода.

Бяхме минали вече покрай тринайсет или четиринайсет вигвами, когато Дънкър ми даде знак, че иска да ми съобщи нещо. Тъй като ме следваше съвсем отблизо, нямаше нужда да спирам. Наострих слух зад мен и го чух да казва:

— Големият вигвам, пред който са забити двете копия с амулети, е на вожда.

Всъщност това не ме интересуваше особено, но все пак обърнах внимание на посочения вигвам и разбрах колко добре беше направил Дънкър, че ми го посочи. Пред вигвама гореше огън. Но понеже той вече догаряше, отстрани на шатрата, където имаше повече място, бяха запалили още един огън. Край него седяха неколцина червенокожи, и то така, че лесно можеше да се узнае какво предстои. Сигурно щяха да дойдат и други и заедно да образуват кръг. Очевидно там щеше да се състои съвещание. Ако успеем да ги подслушаме, може би ще узнаем нещо важно. Ето защо спрях с островчето си на десния бряг и Дънкър направи същото — така че двете островчета се сляха в едно. Озовахме се толкова близо един до друг, че можехме тихо да разговаряме и съвсем ясно да се разбираме.