Карл Май - Сатана и Юда

Чантата беше кожена и имаше метална рамка с ключалка. Беше пълна и… заключена. Извадих ножа си, насилих ключалката и я отворих. Това никак не беше трудно, но го направих неохотно, понеже бе твърде съмнително дали ще успея да я затворя също тъй лесно. Бръкнах в чантата и напипах някакви меки предмети и други по-дребни неща, но те не бяха онова, което търсех. После между пръстите ми попадна дебел портфейл. Нямаше нищо друго. Измъкнах го. За да възстановя предишния обем на чантата, с ножа си отрязах парче от най-долното одеяло, сгънах го, придавайки му четириъгълна форма, и го пъхнах обратно на мястото, откъдето бях извадил портфейла. После натиснах металната рамка с ключалката по-здраво, за да се затвори, и тя… щракна! Не можех да си обясня как бе възможно това, но отворената преди малко с груба сила ключалка пак се заключи.

Вече трябваше да се връщам, но това не беше толкова лесно, колкото може би някой ще си помисли, защото се налагаше да залича оставените от мен следи.

Вярно, дрехите ми бяха подгизнали, но сигурно бе, че във вигвама нямаше да измокря чак толкова много пода, за да направи някому впечатление. След като отново напъхах кожената чанта под постелята, аз захапах със зъби портфейла, изпълзях навън от вигвама и пак забих колчето на старото му място. Пълзейки на колене заднешком към реката, аз грижливо изправях с ръце стъпканата трева. Ако тази нощ на това място паднеше роса, на зазоряване тук сигурно нямаше да си личи нищо от следите ми. Когато най-сетне стигнах долу при водата, откъм скривалището на Дънкър дочух тихия му глас:

— Слава Богу! Това чакане ми се стори цяла вечност! От безпокойство за теб така се изприщих, че заприличах на болен от шарка.

— И въпреки всичко се налага да ме почакаш още малко — отвърнах аз.

— Още ли да чакам? Защо?

— Донесох нещо, което нямаше как да не взема, а от друга страна, то не бива да се мокри, тъй че трябва да го закрепя върху моето островче, за да остане сухо.

— Какво е то?

— Няколко милиона долара.

— Какво? Да не би да са онези заграбени пари.

— Да.

— Голям късметлия си! Сигурно са в портфейл, а?

— Да.

— Тогава го закрепи много внимателно, за да не се загуби!

— В задния край на моето островче ще направя втора плаваща купчина. Отсега нататък ще трябва да не я изпускаш из очи, докато ме следваш.

Трябваше да събера нужния материал, но не биваше да режа клони от храстите, защото светлия цвят на отрязаните места щеше да ме издаде. За щастие наоколо имаше и други откършени и нападали клонки, които бяха напълно достатъчно за моята цел. След като скътах портфейла на това сигурно място, отново се мушнах под моя остров и продължихме да плуваме. Спряхме при четвъртия вигвам и аз отново се измъкнах навън.

— Внимавай! — предупреди ме Дънкър. — Предполагам, че лейди Вернер не е сама във вигвама!

— Тогава навярно седи навън — отвърнах му аз.

— Тъй ли? И защо?

— Защото такава дама ще предпочете да се наслаждава възможно по-дълго на чистия въздух, вместо да кисне в тесния задушен вигвам заедно със старите скуоу.

Пълзейки, аз се изкачих по брега. Предположението ми се потвърди. На три-четири крачки пред мен се издигаше вигвамът, а близо до него видях седналата Марта. Тя бе избрала мястото си отстрани на шатрата, защото пред входа й се бяха настанили няколко индианки. Важното беше да я заговоря, без да я изплаша прекалено много. Най-добре бе да я повикам със собственото й име и да си послужа с немски език.

— Марта! — тихо прошепнах зад гърба й. Тя трепна и изненадано се обърна, но за мое щастие, без да извика. Надигнах глава, колкото да може да види лицето ми, и едва чуто побързах да й прошепна:

— Тихо! Не вдигайте шум! Познахте ли ме?

— Да — едва промълви тя и се отдръпна малко встрани, така че по-лесно да можем да разменяме тихи думи. Вниманието на индианките бе насочено към мястото, където съвещанието на воините все още не беше приключило.

— Дойдох само за да ви кажа, че съм наблизо — продължих аз.

— Слава Богу! — прошепна тя и сключи ръце като за молитва. — Но каква дързост от ваша страна!

— Изобщо не е опасно. Преди всичко ми кажете как се отнасят с вас!

— Доста сносно.

— Значи, както изглежда, животът ви не е в опасност, така ли?

— Може би все пак да е!… Ако Джонатан Мелтън… но вие няма как да знаете какво…

— Всичко знам — прекъснах я аз. — Вашият водач Дънкър…

— Той избяга! — припряно се намеси тя..

— И се натъкна на мен и Винету. В момента се крие зад мен във водата.