Карл Май - Сатана и Юда

Този тип приведе и други свои основания по един толкова хитроумен начин, че още преди да бе свършила речта му, бях убеден, че съветът на старейшините щеше да му даде съгласието си. И действително — след последните му думи сред червенокожите се разнесе одобрително мърморене. Настъпи краткотрайна тишина, а после отново чух гласа на вожда:

— Моят бял брат доказа, че е приятел на нашето племе. Ние му благодарим. Нека сега ми отговори само на няколко въпроса. При тръгването му от пуеблото на бялата скуоу Винету и Поразяващата ръка бяха ли все още там?

— Да.

— А знаеш ли кога ще го напуснат?

— Не.

— На тях известно ли им е, накъде си се отправил?

— Не.

— Тогава не може да се очаква, че незабавно са тръгнали да те преследват. Може би те все още се намират в пуеблото, а?

— Наистина е възможно.

— В такъв случай ще успеем да им попречим да насъскат нихорасите срещу нас. Необходимо е само да им изпратим един отряд от наши воини, за да ги плени. Така те няма да стигнат до нихорасите.

— Ами ако вече са при тях?

— Тогава би трябвало да тръгнем още утре в ранни зори. Ако нихорасите действително имат намерение да ни нападнат, ще бъдат принудени да минат през Ткли Настла, [12] Мрачната долина. — Б. нем. изд. в случай че не искат да изгубят няколко дни в заобикаляне. А ние можем там да ги издебнем и да ги унищожим до последния човек. Ако възрастните воини са съгласни с мен, още сега ще изпратя петдесет души, които веднага ще тръгнат, за да пресрещнат Винету и Поразяващата ръка и да ги пленят. Останалите войни ще потеглят с мен утре към Ткли Настла, където можем да изчакаме вестта за успеха на нашия отряд. Аз казах! А сега нека обсъдим предложението ми!

— Ела, да тръгваме! — прошепнах на Дънкър. — При шестия вигвам пак ще спрем на брега.

Отново се оттласнахме от брега и продължихме да плуваме нататък. Шестият вигвам се намираше също тъй близо до рекичката, както и другите. През храстите сянката му падаше върху водната повърхност. Когато се добрахме до нея, ние пак спряхме на брега. Подканих Дънкър:

— Остани тук, докато се върна, но в никакъв случай не излизай на сушата!

— Ами ако не се върнеш, сър?

— Тогава ще чуеш Винету да стреля. Разнесат ли се изстрели от неговата Сребърна карабина, ще бягаш оттук. С твоето островче ще се спуснеш надолу по реката, докато стигнеш най-долния пост, и след като го заобиколиш, ще се върнеш при сър Емъри.

— Ами ти, какво ще стане с теб?

— Остави тази грижа на мен. Не би могъл да ми помогнеш, по-скоро би навредил на нашия план.

Закрепих островчето си за храста, до който се намирах в момента, и се измъкнах изпод него, като естествено първо трябваше да се гмурна. После предпазливо започнах да се промъквам между храсталаците нагоре по брега. Щом стигнах горе, се огледах. Не се виждаше жива душа.

Сега най-важното беше да разбера дали във вигвама имаше човек, или не. Пропълзях съвсем близо до него и наострих слух. Нищо не се чуваше. Извадих едно колче от земята и внимателно повдигнах долния край на платнището. Входът се намираше точно срещу мен. Беше полуотворен. Тъй като светлината на един от огньовете падаше вътре, забелязах, че вигвамът е празен.

Сърцето ми заби учестено. Мелтън носеше заграбеното наследство в една кожена чанта, но не я беше взел със себе си на събранието. Следователно тя се намираше в неговия вигвам. Обаче никъде не я зърнах. Ето защо повдигнах платнището още малко нагоре и се вмъкнах вътре. Чантата никъде не се виждаше. Дали не я беше дал на вожда да я пази? Но това не ми се струваше много вероятно. Ето защо пропълзях до леглото, направено от шума, трева и няколко одеяла, бръкнах с ръка отдолу и затърсих. И ето че… я напипах!

Бях изпаднал в голяма възбуда. Тук бяха милионите, които толкова искахме да си върнем. Но дали биваше да ги взема? С усилие на волята си наложих спокойствие.

Отмъкнех ли чантата, Мелтън съвсем скоро щеше да забележи, че тя липсва. Щеше да вдигне тревога. Щяха да търсят и да намерят следите ми, после щяха да продължат да претърсват околността и щяха да се натъкнат и на другите ни дири. Така щяхме да се изложим на най-голяма опасност, а дори и да й се изплъзнехме, щяхме да имаме парите, но не и крадеца.

И така, не биваше да вземам чантата. А да я отворя и разровя, това щеше да ми отнеме време, с което не разполагах. Трябваше обаче да рискувам. Трескаво измъкнах толкова търсения предмет изпод одеялата. Може би Джонатан беше извадил ценното й съдържание и го беше напъхал по джобовете си. В такъв случай излагането ми на тази опасност бе съвсем безполезно.