Карл Май - Сатана и Юда

Вярно, че за да ги подслушаме, трябваше да се прехвърлим на левия бряг, обаче там храстите щяха да ни пречат добре да се оглеждаме наоколо. Затова на първо време останахме все още при десния бряг, за да можем оттам да наблюдаваме какво става отсреща. Отново имахме възможността да стъпим на дъното. Водата бе дори толкова плитка, че можехме да седнем на мекия наносен пясък.

— Сър, защо спираш тук? — тихо ме попита Дънкър.

— Нима не виждаш, че отсреща се правят приготовления за някакво съвещание? — попитах го аз.

— Наистина. Искаш да ги подслушваш ли?

— Да. По-късно, когато започне събранието им. Засега ще останем тук, защото така ще можем да установим кой ще вземе участие в съвещанието. Оттук не се ли вижда вигвамът, където живее Мелтън?

— Не. Но той е шестият, ако се брои от зигвама на вожда надолу по брега.

— Ами вигвамът на лейди Вернер?

— Той е четвъртият оттам нататък.

— В такъв случай не е нужно тепърва да ми показваш двата вигвама, стига само да не си объркал в броенето. Да изчакаме сега да видим какво ще става отсреща!

Изглежда, на съвещанието щеше да се разглежда някакъв много важен въпрос. Разбрахме го от големината на кръга, който щеше да се образува, както и от значителния брой обикновени воини, които още отсега се събираха наоколо. На известно разстояние от вътрешния кръг те започнаха да се подреждат в широк полукръг, защото в съвещанието имаха право да участват само по-изтъкнатите воини.

Малко повече от час бяхме седели така «на котва», когато забелязахме от вигвама на вожда да излиза някакъв висок и як индианец, който се отправи към вътрешния кръг.

— Това е Силния вятър — прошепна ми Дънкър.

Значи този човек беше вождът. Зад него се появи и Джонатан Мелтън. Той носеше всичките си оръжия и седна до Силния вятър. Следователно Мелтън ще участва в съвещанието, като преди това е имал разговор с вожда. После по даден знак се появиха дванайсет възрастни и опитни воини, които се настаниха в кръга.

Съвещанието започна и едва тогава ние един подир друг се отдалечихме от десния бряг и заплувахме към левия. Придвижвахме се толкова предпазливо, че изглеждаше сякаш островчетата бяха понесени от течението към отсрещния бряг. Там отново спряхме съвсем близо един до друг.

Измина известно време, докато пак се настаним по-удобно, и видяхме, че съвещанието вече е започнало. Нямаше как да хвърлим поглед над високия бряг. Чухме само как нечий силен енергичен глас държеше реч.

— Знаеш ли кой говори? — попитах Дънкър.

— Вождът.

— Гласът се носеше толкова ясно, че можехме да разберем всяка негова дума.

— … макар моите червенокожи братя да се канят да потеглят на път едва след четири дни, все пак аз имам няколко основателни причини, за да започна похода още утре в ранни зори. Освен това този смел бледолик ми съобщи, че пътем сигурно ще заловим трима прочути мъже. Ако излезе истина, тогава във всички вигвами и долини хората ще разказват за храбростта и хитростта на могольоните. Тримата воини са вождът на апачите Винету, Поразяващата ръка и още един прочут бледолик, избил вече много червенокожи воини!

— Уф, уф! — разнесе се наоколо в кръга, а и застаналите недалеч от него индианци също нададоха възклицания, изразяващи тяхната радостна изненада.

— Нашият бял брат — продължи вождът, — ще разкаже сега на воините на могольоните онова, което преди малко съобщи и на мен.

С тези думи приключи встъпителната му реч. Той я беше държал прав и сега, както предполагах, отново си седна на мястото. След броени секунди се разнесе гласът на Джонатан Мелтън. Той им дръпна дълга войнствена реч, която засягаше най-вече нас. Разказа им, че сме се появили при него в пуеблото и сме започнали да хулим и ругаем могольоните, че сме искали да отидем при нихорасите и да ги подбудим да тръгнат в поход срещу тях. Понеже самият той бил приятел на могольоните, веднага се метнал на коня си, за да ги предупреди за заплашващата ги опасност. Можели да се уверят в добрите му намерения, ако обърнели внимание на обстоятелството, че дошъл при тях на един напълно съсипан и изтощен кон. Току-що бил чул за взетото решение от могольоните да предприемат боен поход срещу нихорасите, който обаче щял да започне едва след четири дни. Това било погрешно, защото дотогава най-вероятно самите нихораси щели да ги нападнат. Затова трябвало незабавно да тръгнат на път, още повече че днес се е удало на Дънкър да офейка. Беглецът бил чул за намерението им да предприемат поход срещу нихорасите и можело да се предположи, че ще побърза да отиде при тях, за да ги уведоми.