Карл Май - Сатана и Юда

— Well, идвам с вас.

— Нямаме нищо против. Една полезна мъжка десница в повече никога не бива да се пренебрегва.

Думите ми явно го поласкаха. Той се усмихна доволно.

— Но не мога да го искам от теб — продължих аз. — Бъди доволен, че си се измъкнал! Рисковано е пак да се връщаш.

— Вече не е, сър. Щом Олд Шетърхенд и Винету са тук, човек може всичко да рискува. Тръгвам с вас! Или искаш някой да каже за Дългия Дънкър, че се е изплашил от няколко индианци?

— Онова, което съм чувал за теб, ме кара да мисля, че си способен уестман.

— Тъй ли? Споменават ли ме хората поне с малко добро? Това ми стопля сърцето. И тъй, идвам с вас и можете да поемате каквито си искате рискове, уважаеми сър, аз участвам във всичко. Но няма как да тръгнем по пътя, по който дойдох, защото ще се натъкнем на моите преследвачи.

— Вярно е. Винету познава тези места и той ще ни води.

— Винету така ще ви води — обади се апачът, — че след два часа да видите пред себе си Бялата скала.

Закарахме конете на водопой, после отново се метнахме на седлата и тръгнахме на път точно когато последният дневен светлик изчезна на западния хоризонт.

Небето пак беше покрито с тежки облаци. Стана пак тъй тъмно, както и миналата вечер, но Винету ни водеше с такава сигурност, сякаш бе светъл ден. Както беше предвидил, така и стана. След два часа път, той спря. Някаква висока тъмна маса се издигаше право пред нас.

— Това е планината, за която говори Дънкър — обясни ни апачът.

— Наистина ли е тя? — попита Дългия Уил. — В този мрак не бих я познал.

— Тя е. Когато човек застане горе, може да види долу Бялата скала.

— Тогава ще трябва да се изкачим горе. Да яздим нататък!

— Чакай! — предупредително извиках. — Бивакът започва непосредствено от другата страна на възвишението, така ли?

— Да.

— В такъв случай, понеже то се издига над него и оттам се вижда надалеч, бих се учудил много, ако горе няма пост. Нека първо Винету се изкачи сам, за да разузнае какво е положението.

Апачът скочи от коня и изчезна в нощната тъма. Измина около половин час преди да се върне.

— Моите братя трябва да бъдат внимателни, горе има двоен пост — доложи той.

— Значи не можем да се изкачим, така ли?

— Можем, но без конете.

— Тогава ще ги отведем по-далеч — назад. Ако веднъж изпръхтят или изцвилят, ще ни издадат.

Върнахме се малко назад и оставихме животните под надзора на Емъри. После само тримата отново се отправихме към възвишението и предпазливо се изкачихме горе. Постовете бяха запалили огън, на чиято светлина ясно можехме да различим двата силуета. Стражите, или по-скоро техният предводител, заслужаваха само презрителен присмех.

Застанали на отвъдния склон на планинския купен, ние хвърлихме поглед надолу към бивака. Нямаше как да различим Бялата скала, защото в тъмната нощ и тя бе станала черна. Долу горяха многобройни лагерни огньове. Вигвамите се виждаха само като силуети с неясни очертания.

— Well, ето ни вече при целта — обади се Дънкър. — Какво ще правим?

— Вигвамите не могат да се различат добре — отвърнах аз. — Е, да, ако имаше лунна светлина, на която добре да си личат, тогава можеше да се предприеме нещо.

— Но тъмнината си има и положителните страни.

— Така е, обаче най-важното е да разбера в кой вигвам е Мелтън и къде се намира лейди Вернер.

— Много добре знам къде са, ала за съжаление не мога да ти покажа. А ако можех, какво щеше да направиш?

— Щях да сляза долу в бивака.

— Защо?

— Поне да поговоря с жената, ако се окаже невъзможно да я измъкна.

— Това би било един от онези номера, които, както казват, са по силите само на теб и на Винету. Но трябва да знаеш, че целият бивак е обграден с постове. Как тогава ще се промъкнеш в него?

— По най-естествения път, който съществува — през потока. Няма да си тръгна преди да съм опитал поне да разговарям с лейди Вернер. Какви са всъщност вигвамите? Зимни или летни?

— Летни са.

— Значи са от платно. Тогава то е закрепено за колчета, които могат да се измъкнат от земята. При зимните вигвами положението е друго. Далече от потока ли са двете шатри, които търся?

— Не, съвсем близо са.

— Добре, тръгвам. Върнете се при конете и ме чакайте там. Ето ви моите пушки. Вземете ги и ги занесете при Емъри!

— Моят добър брат няма ли да поеме твърде голям риск? — замислено попита апачът. — Винету предпочита да го придружи.

— Не. Няма да имам никаква полза. Друго беше, ако ти знаеше точното разположение на онези вигвами.