Карл Май - Сатана и Юда

— Мастър Дънкър, този кон твой ли е? — попитах го аз.

— Yes — отвърна той. — Но ако предпочиташ да се изразя по-иначе, тогава ще кажа, че го взех временно назаем от Силния вятър, в случай че познаваш този червенокож негодник!

— Аха, от вожда на могольоните! Как стана така, че той ти даде назаем един толкова скъпоценен кон?

— И самият той не го знае. Това беше заем против волята му. Просто забравих първо да го попитам. Могольоните ми взеха всичко, а когато започнах да се съпротивлявам, ми направиха дрехите на парцали. Ето защо после взех в замяна коня.

— Истинско приключение, както предполагам. Трябва да ни го разкажеш!

— С удоволствие. Но преди това ми дайте назаем някакво оръжие, ако имате, разбира се, нещо излишно, та да мога да се почувствам като човек!

— Ето ти един от моите револвери.

Той го взе, разгледа го и забеляза фабричната марка.

— Великолепно оръжие! Прочута фабрика, сър! Сега вече онези негодници могат да ми дойдат, ще ги посрещна! И още нещо! Да имате някое парче месо? От вчера сутринта не съм слагал нищо между зъбите си.

— И месо ще получиш. Емъри, моля те, дай му едно по-солидно парче!

Макар да беше сушено, парчето, което получи, беше повече от килограм. Ала в съвсем кратко време то изчезна. Човекът наистина беше гладен. После той гребна с ръце вода и млясна с език.

— Това ми дойде много добре! Не вярвах, че толкова скоро ще мога да ям. Цяло щастие е, че ви срещнах, и то не само за мен, ами и за пленниците, защото тъкмо вие сте мъжете, които сигурно ще успеят да ги измъкнат.

— Що за хора са те?

— Що за хора ли? Хмм, сър, ще има много да се чудиш!

— Казвай най-сетне де! Трябва да знам, трябва всичко да знам!

— Ще го узнаеш, мастър. Но когато човек чете някоя хубава книга, той не започва нейде от средата или пък от края. Всяко нещо трябва да е по реда си, сър. И така, седях във форт Белкнър на чаша ментов джулеп — уверявам те, че това е най-прекрасният джулеп, какъвто може да има — и размислях накъде да ме понесат краката ми, дали нагоре към Ред Ривър или пък да прескоча за малко до Ляно Естакадо. И тъкмо тогава пред вратата спря кола, теглена от четири коня. От нея слезе един мъж, на когото от сто метра му личеше, че е джентълмен. Той влезе вътре, седна на съседната маса и се огледа като човек, който не е съвсем наясно какво да пие. Естествено аз го посъветвах да си поръча ментов джулеп и му подадох чашата си да го опита. След това двамата здравата му пийнахме и накрая той ме попита дали наоколо може да се намери някой свестен и надежден водач до Ню Мексико, че и за по-нататък. Всъщност човекът искаше да стигне чак до Фриско. Изминавал съм този път многократно и затова му предложих себе си за водач. Той взе нови коне със свежи сили и само след един час тръгнахме. И знаеш ли кой беше този джентълмен, а? Познаваш го много добре!

— Наистина ли? Каква случайност!

— Да, случайност, но щастлива! Онзи мастър се казва Фред Мърфи и е адвокат в Ню Орлиънс.

— Адвокатът Фред Мърфи? Възможно ли е? А знаеш ли какво смята да прави във Фриско?

— Тогава все още не, ала сега вече знам. От време на време, докато яздех редом с него, дочувах какво говореше на онази лейди.

— А коя е тя?

— Well, ще научиш, ама по-късно, защото все още не й е дошъл редът на дамата. Във всяко нещо трябва да има порядък. Преди да започна да разказвам за нея, се налага първо да стигна до Албюкърки.

— До Албюкърки ли? Човече, слушай, не ме разпъвай на кръст! Давай по-бързо!

— Не се горещи толкова, сър! Ще стигнем до края на историята и без да бързаме толкоз, че да остана без дъх. И тъй, в Албюкърки се наложи да чакаме повече от един ден. Трябваше да поправим нещо по колата. Седяхме и се хранехме в някакъв салун, мисля, че стопанинът се казваше Пленър. Наоколо имаше и други посетители. Те разговаряха за някакви концерти, които били давани наскоро. Изпълнителите били един цигулар и една певица. Двамата си прикачили испански имена, ала хората знаели, че са брат и сестра от Германия. Хазайката, при която живеела сестрата, го раздрънкала.

— А посетителите споменаха ли истинските им имена?

— Естествено! Та нали точно това накара моят адвокат да подскочи на метър от земята. Братът се казва мистър Фогел, а пък сестрата е мисис Вернер.

— Аха! Тъй си и мислех! Продължавай!

— За моя адвокат бе работа за секунди да чуе имената, да разпита за адреса на певицата и да хукне презглава навън от салуна. Ако не беше адвокат, щях да си помисля, че е откачил, но както е известно адвокатите не полудяват. Или си виждал някой, който по изключение да е превъртял, а, сър?