Карл Май - Сатана и Юда

— Това е такава глупост, по-голяма от която не може да има. Щом като допуска, че сме узнали накъде се е отправил, тогава би трябвало да проумее, че това ще стане, и то много скоро. В такъв случай е възможно вече да сме тук, или поне да сме Нейде съвсем наблизо. Ето защо от негова страна е страхотна грешка тъкмо сега да тръгва, за да ни пресреща. Тъмно е. Няма да може да види и да разчете следите ни и е почти сигурно, че ще се размине с нас. Той не бива да напуска този бивак по тъмно и първо би трябвало най-старателно да претърси околностите му.

— Моят брат каза верни думи. А могольоните ще потеглят на поход срещу нихорасите малко по-късно, след като се развидели, така ли? Че нима вече са се приготвили за път? Та нали походът щеше да започне едва след три дни?

— За подготовката на един индиански отряд е необходимо да се направи много по-малко, отколкото за някоя голяма войска от бели войници.

— Поразяващата ръка не бива да забравя, че отрядът ще трябва не само да се въоръжи, но и да се запаси с провизии. А разполагат ли могольоните с достатъчно храна? Моите братя забелязаха ли да са направили месо? [13] Траперски израз, означаващ осигурявам месо чрез лов Б. пр.

— Не.

— Това е груба грешка, защото както по пътя, тъй и там, накъдето са тръгнали, няма да намерят нищо за ядене.

— Нима в околностите на Мрачната долина няма никакъв дивеч?

— Много малко. И освен това имат ли време за лов воини, които всеки миг очакват да бъдат нападнати?

— Не, но ако могольоните правят такива грешки, това може само да ни радва. Вождът на апачите знае ли къде е Мрачната долина?

— Да.

— Колко път има до нея?

— Ако някой най-обикновен ездач поеме натам в ранни зори и остане на бивак да пренощува, ще пристигне по обед на следващия ден. Аз ще водя моите братя.

— Кога тръгваме?

— Веднага щом Мелтън потегли с отряда си. Ако тръгнем преди него, те ще открият следите ни и ще предизвикаме подозрения.

— Не е ли възможно да изберем някой друг път? Ако тръгнем след тях, ще сме принудени през цялото време да останем зад гърба им, а това непрекъснато ще ни бави. Във всички случаи те няма да яздят толкова бързо, колкото ни се налага на нас да бързаме, щом искаме своевременно да предупредим нихорасите. Затова предлагам незабавно да напуснем тази местност.

— Олд Шетърхенд е прав. А какво ще каже моят брат Емъри?

— Да тръгнем веднага — отвърна англичанинът. — Парите са вече у нас, а сега остава да спипаме и скъпия Джонатан. Винету може ли да ни води така, че могольоните да не попаднат на следите ни?

— Да. Те ще яздят по пътя, по който минахме вчера от извора насам. Ако се придържаме малко по-надясно, те няма да забележат никаква следа от нас.

Той искаше да яздим така, че пътят ни да води успоредно с пътя на могольоните. Така и направихме. Може би беше вече два часа през нощта, когато се метнахме на седлата и напуснахме това място. Ездата ни наистина не предвещаваше да е особено приятна, защото вятърът се усили и скоро започна да вали толкова силно, че след съвсем кратко време се измокрихме до кости. Но за мен и за Дънкър това нямаше никакво значение, защото още отпреди бяхме подгизнали от вода.

Ездата, която ни предстоеше, изискваше от конете прекалено голямо напрежение на силите, но пък просто нямаше как те да се чувстват по-добре от господарите си. В пуеблото те имаха възможност да си отпочинат, докато ние бяхме принудени да бдим. После при планинското възвишение, където трябваше да бъдем нападнати от индианците на Юдит, спахме съвсем малко, а днес не бяхме подремнали дори и минута. Съмнително беше дали и през идната нощ щяхме да намерим време за сън, при положение че ни се налагаше да бързаме толкова много. Дъждът си имаше своята неприятна, но и своята полезна страна. Той ни измокри до кости, ала поддържаше бодростта на конете. Вярно, че ездачите се чувстваха в известна степен прекалено «ободрени» и не бяха в кой знае колко добро настроение. Ето защо яздехме мълчаливо и навъсено подир апача, който въпреки дъжда, намалил видимостта ни през нощта на по-малко от пет крачки, не спря нито веднъж, за да се огледа и ориентира. Колкото и да напрягах паметта си да си припомня дали Винету изобщо някога се беше заблуждавал по отношение на пътя, след като беше казал, че добре познава местностите, нищо подобно не можах да си спомня.

Когато се развидели, ние се намирахме насред някаква обширна прерия. Винету посочи на североизток и каза: