Карл Май - Сатана и Юда

— Ей там на около Половин час оттук минава пътят, по който яздихме вчера преди да срещнем нашия брат Дънкър. Вече е светло и затова нека препуснем по-бързо.

Не пришпорихме конете до предела на възможностите им, а само толкова, че за един час изминахме цяла немска миля. За наша радост още преди обяд вятърът утихна, дъждът спря и облаците се разнесоха. Водата добре си свърши работата и изцяло заличи следите ни. Пладнето беше все още доста далеч, когато Винету отново посочи на североизток с думите:

— На около един час път оттук се простира гората, в чиито край срещнахме вожда на нихорасите. Моите братя сигурно ще признаят, че яздихме много добре.

Разположената на изток от нас гора явно извиваше и продължаваше на юг, тъй като малко по-късно я видяхме да изплува пред нас именно в тази посока. Стигнахме до нея, после почти до обяд яздихме между дърветата и спряхме едва при отвъдния й край, за да дадем възможност на конете да си отдъхнат. След като почиваха и пощипваха трева почти два часа, ние продължихме пътуването си, но вече не в досегашната посока, понеже Винету свърна на югоизток. Когато го попитахме за причината, той отговори:

— Тъй като ги изпреварихме много, няма защо да се опасяваме, че могольоните ще се натъкнат днес на следите ни. Ето защо сега ще се отправим към пътя, по който смятат да минат и те. Ще ни е само от полза, ако моите братя се запознаят с него.

Когато използвам думата «път», никога нямам предвид видимо прокарана и утъпкана пътека. Скоро излязохме на едно плато, където имаше много пясък и камънаци, но съвсем малко трева. От време на време пред нас се изпречваше по някой хълм, който заобикаляхме. Тук нямаше истински планини, въпреки че на северозапад се простираха масивите на Могольон, а на североизток, което ще рече зад нас, бе Сиера бланка. Пътят ни се спускаше надолу към земите по горното течение на Хила. Никъде не намерихме вода.

Едва привечер една малка прерия ни показа, че сме навлезли в район с по-висока влажност. Скоро забелязахме и отделно растящи храсти. В подножието на едно възвишение от земята се процеждаше мъничко поточе. Там намерихме толкова хубаво място за бивак, за каквото можехме само да мечтаем.

— Тук ли ще спрем? — попита Емъри.

— Не — отвърна Винету.

— Но можем да заведем конете на водопой!

— Винету няма да го забрани, но после ще продължим ездата, за да минем през гората, която виждате ей там на юг, още преди да се е стъмнило… Уф! Слизайте бързо от конете!

Тъй като той говореше за ширналата се на юг гора, погледите ни естествено бяха насочени натам. И ето че забелязахме пет ездачи, които се приближаваха към нас. Сигурно все още не ни бяха видели, защото бяха на твърде голямо разстояние, а ние бяхме спрели сред храстите, обграждащи извора. Веднага скочихме от седлата и грабнахме пушките.

Петимата яздеха много хубави животни, нямаха пушки, но затова пък, както изглеждаше, конете им носеха зад седлата торби, натъпкани с провизии. Това ми даде право да кажа:

— Разузнавачи!

— Нихораси — добави Винету. — По лицата им няма бойни цветове, но не е възможно да са от друго племе. Те са наши приятели, обаче въпреки това ще трябва да им дадем добър урок.

Той имаше право. Съгледвачите са длъжни да са десетократно по-предпазливи. Дори и след като се приближиха достатъчно, тези индианци изобщо не забелязаха, че край извора се въртят някакви хора. Те все още нямаха възможност да ни видят нас самите, но нали в крайна сметка се бяхме добрали до това място, яздейки през покрита с трева равнина, и за всяко по-зорко око дори и в ниската трева нашата диря си личеше като дебела тъмна черта. Просто бяха длъжни да я забележат. Но те продължаваха да яздят към нас с такава безгрижна сигурност, сякаш се намираха в непосредствена близост до своето село. Когато се приближиха на около двайсетина метра, ние промушихме цевите на пушките си между клоните и Винету им извика на езика на могольоните:

— Стой! Нито крачка напред, нито крачка назад иначе ще стреляме!

Изплашени, те спряха и безпомощно втренчиха погледи в храсталаците.

— Онзи от вас, който се опита да обърне коня си, ще получи първия куршум! — заплаши Винету. — Слезте от седлата и хвърлете ножовете си!

Тогава единият от тях попита:

— Кои сте вие, дето се криете зад храстите?

— Ние сме десет храбри воини на могольоните. Не се ли подчините, загубени сте!

— Уф! Великият Маниту ни изостави. Неговата воля е да бъдем пленени от могольоните, но нашите братя ще ни освободят.