Карл Май - Сатана и Юда

— Да.

— И Джонатан Мелтън е решил да мине с петдесет воини именно по този път, за да ни залови. Хмм! Хрумна ми една мисъл. Какво е разстоянието до Мрачната долина, където е Бързата стрела?

— Мрачната долина е на пет часа езда оттук.

— Тогава незабавно ще потеглим към Змийската планина. След пет часа вестоносецът ще стигне при вашия вожд. Смятам, че един час ще е достатъчен на стоте нихораси, за да се приготвят за тръгване. Значи за единайсет часа ще успеят да пристигнат тук, при Извора на сянката, а след четиринайсет часа ще бъдат вече при нас в подножието на Змийската планина.

— Защо моят брат иска да бързаме толкова много? — попита Винету.

— Защото така ще можем да пленим Джонатан Мелтън с неговите петдесет индианци.

— Тогава би трябвало да яздим подир него чак до пуеблото — подхвърли Емъри.

— Защо? Нима мислиш, че ще тръгне натам?

— Естествено! Нали иска да ни залови, значи ще язди срещу нас, но понеже няма да ни срещне, ще се върне в пуеблото и там ще научи, че отдавна сме си отишли. А когато тръгне обратно, ние вече ще сме се справили с могольоните и спокойно ще го чакаме да се появи. Едва тогава ще го заловим, а не преди това.

— Ти забрави еврейката.

— Юдит ли? Хмм! Вероятно тя се е върнала в пуеблото.

— Не ми се вярва. По-скоро е поела към Бялата скала.

— Значи мислиш, че нейните индианци са я намерили, а?

— Съвсем сигурно. Тя си беше наумила бързо да догони Мелтън и ето защо предполагам, че е продължила пътуването си, а не се е върнала обратно.

— Е, добре, и по-нататък?

— В такъв случай нейде по пътя Мелтън ще се срещне с нея. Ще узнае, че сме се отправили към Бялата скала и ще побърза да се върне, за да уведоми могольоните. Дотук даваш ли ми право?

— Хмм, не бих искал да ти възразявам. Продължавай!

— Ако предположението ми е вярно, ние можем да срещнем Мелтън още преди да е стигнал при могольоните. Ако стоте воини на нихорасите са с нас, лесно ще го заловим заедно с неговите петдесет индианци. Така с един куршум ще ударим два заека: могольоните ще бъдат отслабени с петдесет души и Мелтън ще ни падне в ръцете.

— Моят брат каза верни неща — съгласи се Винету с мен. — Веднага ще насочим конете си към Змийската планина и нека воините на нихорасите побързат да се присъединят към нас.

Тези думи на апача бяха решаващи. Един от нихорасите препусна, за да предаде на вожда си указанията.

Възможно е да ви се стори странно, че все още не споменавах нищо за портфейла, който бях отмъкнал от вигвама на Мелтън. Наистина бях любопитен да огледам съдържанието му, ала не ми се искаше да го отварям в отсъствието на законния му собственик. Моите спътници изглежда бяха на същото мнение, понеже до този момент никой от тях не беше отворил дума за портфейла. Но ето че след като напоихме конете и останахме край тях без никаква работа, Уил Дънкър се обади:

— Сър, помислили сме за всичко и за всичко сме се погрижили, но все пак едно нещо сме забравили, и то най-важното.

— И какво е то? — попитах аз.

— Портфейла. Отдавна трябваше да го отворим.

— Съдържанието му не ни засяга.

— Така е, но наложително беше да надникнеш в него, за да разберем поне дали не си попаднал на някакъв друг портфейл. Непременно трябва да си наясно какво е положението на нещата, сър. Не е изключено да мъкнеш със себе си какви ли не боклуци без стойност, докато през това време истинското съкровище ти се изплъзва от ръцете. Ако връчиш на твоя мистър Фогел портфейл, който да не струва и пет пари, той едва ли ще ти е кой знае колко благодарен.

Той бе напълно прав, а и всички други бяха на същото мнение. И така, измъкнах портфейла и го отворих. Беше изработен специално за съхраняване на банкноти и вътре бе съвършено сух. Във всяко отделение имаше пъхнат по един плик от кожа, който се затваряше с езиче от същата материя. Измъкнах езичетата от цепките им. Подредени по различни държави, вътре намерих американски, английски, немски, френски, както и други държавни и банкови ценни книжа на извънредно висока стойност. Това бе такова голямо състояние, каквото навярно малко хора са държали в ръцете си, естествено с изключение на банковите Крезове. Разбрах го и без да е необходимо да отварям пакетчетата.

— The devil! — възкликна Дънкър с опулени от смайване очи. — Та тук трябва да има милиони! Какво ли не би дал синът на моя баща, само и само старият Хънтър да му беше чичо!

Пъхнах кожените пликове обратно в отделенията на портфейла, затворих го и го прибрах във вътрешния си джоб. В едно от отделенията бях забелязал още няколко документи и писма, но си замълчах за тях, защото се опасявах от любопитството на Дънкър.