Карл Май - Сатана и Юда

Най-сетне напуснахме Извора на сянката, отправяйки се на североизток. Водач ни беше Винету. Настана нощ, но апачът яздеше толкова уверено напред в тъмнината, че не се отклони нито на метър от посоката, която следвахме.

Тази вечер небето бе осеяно със звезди и въздухът бе тъй кристално чист, че можехме да виждаме надалеч. След като измина споменатото време от три часа, през което яздихме много бързо, най-после видяхме пред нас да изплува някаква висока и тъмна маса.

— Това е Змийската планина — обади се апачът, сочейки напред. Описахме дъга около източните ниски поли на планината и когато се озовахме откъм северната й страна, отляво на нас останаха нейните гористи склонове. Тук-там гората врязваше остри клинове в равнината, които заобиколихме, за да се доберем до извора, където се канехме да лагеруваме. Винету тъкмо беше подхвърлил, че сме вече близо до него, когато внезапно дръпна юздите на жребеца си и го спря.

— Тихо! Нито звук! — прошепна той.

Незабавно се наведохме над вратовете на конете си и сложихме длани върху ноздрите на животните, за да им попречим да пръхтят.

— Какво има? — безмълвно попитах аз. — Забеляза ли нещо подозрително?

— Надушвам огън.

— В коя посока?

— Точно пред нас. Сигурно е при извора. — Нека моите братя ме почакат тук!

Той скочи от седлото и ми подаде юздите на жребеца си.

— Нима изворът е толкова наблизо, че пръхтенето на конете би могло да се чуе чак дотам?

— Човек с остър слух ще го долови. Затова ще е по-добре да се върнете малко назад!

След тези думи той изчезна в храсталаците, които току-що се канехме да заобиколим. Ние поехме назад и когато ни се стори, че сме се отдалечили достатъчно, спряхме. Измина доста време преди Винету да се появи отново. Той вървеше спокойно изправен, а това беше сигурен признак, че не съществува опасност.

— Моите братя ще се зарадват, щом чуят кого открих — доложи той.

— Е, кого? — попита Дънкър.

— Еврейката на име Юдит.

— Хайде бе! Толкова сте ми разказвали за тази чудновата лейди, че страшно много ми се иска да я видя.

— Ще я видиш, мастър Дънкър — засмя се Емъри. — И не само ще я видиш, ами дори ще можеш да си поговориш с нея.

— Откъде накъде пък ще говори с нея? — попитах аз.

— Ами няма ли най-сетне да заловим тази фуста? — отвърна ми той с въпрос.

— Не — обади се Винету. — Сега не бива да посягаме на нея, защото отива да се срещне с Мелтън, а така ще направим двоен улов.

Той каза всичко това с такава сигурност, че дори и аз се учудих и го попитах:

— Изглежда моят брат изобщо не се съмнява, че това ще стане, а?

— Ако Джонатан не е сляп, или ако неговите петдесет могольони имат очи, няма как да не се натъкнат на бялата скуоу. Вече ви казах, че пътят за пуеблото минава на половин час езда оттук. Теренът е равнинен и никъде не се изпречват нито скали, нито храсти или дървета. А освен това бялата скуоу е седнала ей там, при извора, край толкова голям огън, че той се вижда много по-отдалече, отколкото е споменатото разстояние от половинчасова езда.

— Много добре! Ами ако Мелтън все още не е стигнал дотук, или пък вече е отминал? Тогава какво?

— Невъзможно е вече да е отминал. Нито той, нито неговите могольони имат добри ездитни животни. Нищо не ги принуждава да пришпорват конете си. Ако, както предполагам, са се движили с обичайната за индианците крачка, не може да са стигнали кой знае колко далече и едва ли са подминали тази местност. А тъй като изворът, където лагерува Юдит с нейните индианци, има най-хубавата вода по тези места, а и могольоните по всяка вероятност ще се появят тъкмо когато настъпи времето за бивакуване, възможно е да се насочат към извора, за да пренощуват там.

— Голям майтап ще падне! — обади се англичанинът. — В такъв случай с един удар бихме заловили цялата банда — Юдит, Джонатан, юмите, а и могольоните.

— По-тихо! — прекъснах го аз. — Онези, които искаш да плениш, все още не са тук, а е съмнително дали изобщо ще се появят.

— Добре, но тогава какво Ще правим? — попита той.

— Ще чакаме. Най-напред искам и аз да се промъкна до огъня. Винету беше вече там, така че познава околностите и ще ме заведе. Щом се върнем, по-лесно ще отговорим на въпроса какво ще правим.

— А сега-засега тук ли оставаме?

— Не. Първо ще се върнем още малко назад. Човек никога не знае какво може да се случи и затова ще е по-добре да си потърсим някое безопасно място.

И така, поехме обратно и яздихме, докато стигнахме източния край на Змийската планина, врязал се като клин в равнината. Заобиколихме го и когато отново се озовахме откъм южните склонове на възвишенията, сметнах, че вече се намираме на сигурно място. Слязохме от конете. Емъри и Дънкър заедно с четиримата съгледвачи на нихорасите трябваше да останат там, а ние двамата — Винету и аз, пак се отправихме към отвъдната страна на планината.