Карл Май - Сатана и Юда

— Но нищо лошо не ви направиха. Те също можеха да ви застрелят.

— Страхуват се да направят подобно нещо. Не могат да гледат кръв. Надявам се пак да ги открием, защото сигурно са тръгнали към Бялата скала, а и ние яздим натам. Тогава нека другите казват каквото си щат, изобщо няма да се съобразявам, ще взема скалповете на Винету и на неговите бледолики.

При тези думи той извади ножа си и го размаха във въздуха с кръвожадно изражение на лицето. Какво зло му бяхме сторили? Никакво. Единствената причина за враждата му към нас можеше да се търси в това, че навремето в Сонора бяхме помогнали на асиендерото и на немските преселници да се защитят срещу юмите. Оттогава беше изтекла много вода, бяхме щадили юмите повече, отколкото бе необходимо, а по-късно дори бяхме сключили с тях мир. Този човек беше по-суров и безсърдечен от средния индианец и докато гледах злобната му физиономия, ми стана ясно защо жена му не желаеше да остане при него.

— Едва ли ще ти се удаде да ги вземеш — отвърна му неговата господарка, която по безскрупулност кажи-речи не му отстъпваше.

— И защо да не успея? — попита той.

— Защото има и други хора. Когато стигнем при Бялата скала и разкажа на сеньор Мелтън и на могольоните, че онези негодници са се изплъзнали и са тръгнали да ги търсят, веднага ще започне всеобща хайка и мерзавците сигурно ще бъдат заловени. А после могольоните ще им вземат скалповете.

— Нямам нищо против, стига само да видя бледоликите песове вързани на кола на мъченията! Иска ми се да…

Той не можа да продължи. Прекъснаха го силни викове.

— Уф, уф, уф! — разнесе се край огъня. Юмите, които се бяха разположили да бивакуват там, наскачаха на крака и отначало изплашено, а после зарадвано, се зазяпаха в мъжа, появил се между храстите. Ние също го видяхме. Беше… Мелтън.

— Джонатан! — извика еврейката и бързо се изправи.

— Юдит!

Двамата се втурнаха един към друг. Последваха бързи въпроси и отговори между тях:

— Откъде идваш? — попита той на испански, предпочитания от еврейката език, тъй като тя очевидно го владееше по-добре от английския.

— От пуеблото — отговори тя. — Ами ти?

— От Бялата скала. Накъде си тръгнала?

— Отивам при могольоните. А ти?

— Към пуеблото, при теб, както лесно можеш да се досетиш.

— Защо? Защо искаш пак да се върнеш там, откъдето само с голям късмет успя да се измъкнеш?

— Просто защото искам да заловя онези, от които избягах.

— Те не са вече там. Тръгнаха към Бялата скала.

— По дяволите! Пред вас ли са или зад вас?

— Пред нас са.

— Значи са тръгнали от пуеблото по-рано, така ли?

— Да.

— Дали са доста напред?

— Ние яздихме много бързо подир тях, защото се боях за теб.

— Това е добре, понеже ако нямат значителна преднина, все още не са стигнали до Бялата скала.

— Но те успяха да вземат голям аванс. По пътя ме заловиха и ме завлякоха в пустошта, където ме зарязаха. Местността не ми беше позната и цял ден се лутах. После цяла нощ лежах на открито, докато най-сетне нашите юми ме намериха. По този начин враговете ни сигурно са спечелили повече от ден преднина.

— Но тогава е възможно още рано сутринта да са пристигнали при Бялата скала! Не сме открили никаква следа от тях. Трябва да ми разкажеш всичко най-по дробно. Само че най-напред ми кажи следното: Фогел все още ли се намира в подземната галерия на пуеблото?

— Не, те го откриха и освободиха.

След тези думи той тропна с крак и извика:

— Тогава сигурно дяволът им е показал пътя, или пък ти си била непредпазлива!

— Използвах всички хитрости, които знам. Ти нямаш представа как се отнесоха с мен, с една дама! Откриха подземния ход, който от моята кухня води надолу, а също и тайния път през потока.

— В такъв случай непременно трябва да ги заловя. Те трябва да умрат с тази тайна, иначе после няма да съм на сигурно място дори и в моето единствено скривалище. Но защо баща ми не е с теб?

— Той е при тях. Те го изненадаха в жилището му, вързаха го и го отвлякоха.

— Това… това наистина е… нещастие, за което… не бях подготвен! — скръцна със зъби Мелтън. — Но пък имаме късмет, че на баща ми му хрумна идеята да скрие парите си в ботушите.

— Намериха ги — призна му Юдит.

— Значи… значи тези мерзавци са… в съюз с всички зли духове!

Аз трябва… трябва да поседна!

Явно новината, че сме открили парите, го порази много повече, отколкото пленяването на баща му. Юдит го заведе до колибата си. Негодникът седна и тя се настани до него, ала той не й обърна никакво внимание. Подпря лакти на колене и отпусна глава върху дланите си. Тя настоятелно започна да го увещава да се съвземе и да се стегне. Той нито й отговори, нито се помръдна.