Карл Май - Сатана и Юда

— Разбира се.

— Тогава и твоята собственост ще е в безопасност.

— Естествено.

— Толкова много пари! Биха могли да изкушат дори индианец. Тогава той потупа с длан кожената чанта, която бе преметнал през рамо, същата, откъдето бях отмъкнал портфейла, и уверено каза:

— Тук са скрити милионите! Разбира се, това не го знае никой от могольоните, защото бях достатъчно предпазлив да си мълча. Дори от предпазливост дадох възможност на неколцина от тях да надникнат в чантата и да видят само различни стари вещи, които нямат никаква стойност за тях. И така, тръгвам. Ще се върна след десетина минути.

Той се отдалечи. Побутнах Винету.

— Ще изчезваме ли?

— Не — прошепна ми той в отговор — Ще чакаме, докато петдесетте могольони дойдат. Тогава ще се вдигне голям шум и никой няма да погледне насам.

Той имаше право. Скоро доловихме тропот от копита. Могольоните се появиха и край огъня настана такова оживление, че успяхме да се промъкнем обратно под клоните на смърчовете, без да се излагаме на опасност някой да ни забележи.

Върнахме се по пътя между дърветата, както бяхме дошли. Когато оставихме зад гърба си гората и храсталаците и вече на открито закрачихме покрай планинските възвишения, аз казах:

— Всичко стана точно според предвижданията на моя брат Винету. Могольоните са искали да бивакуват тук и са видели огъня. Ти спомена, че ще ги заловим всичките. Мислиш ли все още, че това наистина ще стане?

— Да, край Дълбоката вода.

— Къде е това?

— Ще видиш. Трябва да стигнем там преди тях.

— Изглежда, че онази вода представлява някакво езеро, а?

— Някога там е имало планина, която е бълвала огън. В Ню Мексико и Аризона и до ден-днешен се намират много такива планини. После, навярно при земетресение, тя е потънала и е оставила огромна дупка, където се събира водата.

— А дали това езеро е в близост до пътя за Извора на сянката, тъй че могольоните непременно да минат покрай него?

— Да, така е. Все пак те биха могли да се отклонят и наляво, и надясно, но няма да го направят, защото по пътя си към Извора на сянката няма да намерят другаде вода, където да могат да напоят конете си. Съвсем сигурно ще се отправят към езерото.

— А там ще имаме ли възможност да се скрием така, че да не ни забележат преждевременно?

— Да. Моят брат сам ще се увери, когато стигнем. Бяхме се добрали до подножието на източните склонове на Змийските планини и тъкмо се канехме да ги заобиколим, когато видяхме срещу нас да се задават двама мъже. Беше достатъчно светло, за да ги разпознаем. Бяха Емъри и Дънкър. Те също ни познаха и англичанинът ни подвикна със сподавен глас:

— Слава Богу, че се върнахте! Тревожехме се за вас.

— И решихте да проверите какво става, нали? — попитах го. — Елате да се върнем в бивака!

Съгледвачите на нихорасите бяха останали при конете. Когато стигнахме при тях, аз седнах на земята и се наканих да разказвам, но апачът ме изпревари с думите:

— Нека моят брат почака малко! По-необходимо от неговия доклад е онова, което имам да кажа на този млад воин.

Той се обърна към един от съгледвачите:

— Моят млад брат знае пътя, по който неговите сто съплеменници, които очакваме, ще побързат да ни се притекат на помощ, нали?

— Да — кимна индианецът.

— Тогава нека незабавно тръгне да ги посрещне! Толкова е светло, че въпреки падналата нощ ще успее да ги забележи. Щом ги срещне, той трябва да ги подкани да яздят възможно по-бързо, защото се нуждаем от тях, за да заловим петдесет могольони. Значи пътем ще се натъкнем на тези воини. След като моят млад брат разговаря с тях, нека веднага продължи да язди и да отиде при своя вожд, за да му съобщи, че воините на могольоните още утре привечер ще лагеруват край Извора на сянката. Преди тяхното пристигане Бързата стрела заедно със своите триста воини ще трябва тайно да заеме там позиции. Хау!

Съгледвачът безмълвно ни обърна гръб, приближи се до коня си и препусна в осветената от ярките звезди нощ, и то на югозапад, откъдето бяхме дошли.

Най-сетне разказах на моите двама спътници какво бяхме узнали.

Те се зарадваха на твърдата увереност, която хранеше Винету, че още на следващия ден Джонатан Мелтън ще ни падне в ръцете. Тази нощ сънят ни беше страшно необходим. Няколко нощи подред съгледвачите не се бяха лишавали от почивка, тъй че им възложихме да се грижат за безопасността ни и легнахме да спим. Но преди това на онзи, който щеше да стои на пост последен, Винету посочи по разположението на звездите времето, когато трябваше да ни събуди.