Карл Май - Сатана и Юда

— Щом моят брат казва така, значи съм съгласен — отвърна той.

— Нека животът на могольоните бъде свещен за вас, но техните оръжия и коне ще получите като законна плячка.

— Ами вие? Вие какво ще вземете за вас?

— Нищо. Ние не сме тръгнали да водим война и да плячкосваме.

— Виждам, че намеренията на моя брат към нас са честни. Онези песове могольоните тръгнаха на поход, за да ни разкъсат, но ще завият от срам и ужас, когато се видят принудени да се върнат в бърлогите си победени.

Той свика хората си и ги запозна с моите нареждания. Незабавно започнаха да ги изпълняват. Скоро индианците се изпокриха в гората. Както откъм южната, така и откъм северната страна между горските дървета имаше просека, по която можеше да се стигне до водата. Точно оттам трябваше да очакваме появяването на могольоните. Нямаше откъде другаде да мине един ездач, за да стигне до езерото. За да имаме надеждни хора край двата входа, откъм южната страна заеха позиция Винету и Емъри, а пък аз заедно с Дънкър и Зоркото око застанахме при северния вход. И когато след тези приготовления хвърлих поглед между дърветата, съзрях цял конен отряд, който, яздейки през равнината, се приближаваше към горичката. Той наброяваше приблизително петдесетина души и следователно това бяха очакваните от нас хора. После извиках достатъчно силно, за да ме чуе всеки един от нашите:

— Идват! Никой воин на нихорасите да не се показва преждевременно!

Винету и Емъри, които до този момент бяха стояли пред дърветата, изчезнаха. Дънкър, който лежеше до мен и гледаше през входа към равнината, каза:

— Приближават се много бързо. Вече ясно могат да се различат отделните конници. Жената и Мелтън яздят начело. Сега сигурно ще спрат, за да изпратят насам някой съгледвач.

— Pshaw! Твърде непредпазливи са, за да го направят. А вече е и много късно, понеже ако тук се намираха техни неприятели, отдавна вече да са ги забелязали.

— Well! Да не би да искаш да кажеш, че ние не сме техни неприятели? Струва ми се, че сме такива, и то какви!

— Много скоро ще го разберат. Но хайде, ела, ние също Трябва да се скрием!

Заедно със Зоркото око пропълзяхме между дърветата и се оттеглихме толкова навътре, че никой да не може да ни види отвън, но пък самите ние да имаме възможност да наблюдаваме всичко. Не след дълго доловихме тропота от конски копита. Те бяха вече тук. Спряха отвън на открито, понеже входът бе твърде тесен, за да могат всички бързо да се втурнат през него. Видяхме ги да навлизат един подир друг, както могольони, тъй и юми. После скочиха от седлата и както бяхме предположили, поведоха конете надолу към водата, откъдето до нас долитаха силните им гласове.

Последни се появиха Мелтън и Юдит! Те яздеха начело, но са спрели пред горичката, за да пропуснат другите да навлязат в просеката преди тях. Мелтън скочи от коня и помогна на Юдит да слезе от седлото.

— Изморена ли си? — чух го да пита.

— Не, с моя вожд съм седяла по цели дни на коня.

— Когато все още беше твоят «мил» червенокож — засмя се той. — Остани тук. Аз ще отведа коня ти долу. Животните трябва да се напоят на това място, защото до Извора на сянката няма никъде да намерим вода.

Той се спусна с конете по полегатия склон. Юдит остана горе сам-самичка. Езерото бе разположено толкова ниско, че оттам никой не можеше да я види. Моето време бе настъпило. Изпълзях измежду дърветата и се изправих зад гърба й с карабината «Хенри» в ръка.

— Добро утро, сеньора! — поздравих аз.

Тя се обърна като ужилена. Щом ме зърна, отвори уста да извика от уплаха, ала викът й заседна в гърлото. От страх само облещи очи. Едва успя да изрече със заекване:

— Олд… Олд… Шетър… хенд!… Какво… какво… търсите… тук!?

— Търся вас и любимия ви Джонатан.

— Но това… това е лудост! Знаете ли, че с нас има петдесет индианци?

Тя изстреля тези думи бързо и заплашително, но все още задавено, защото уплахата продължаваше да действа.

— Разбира се, че го знам!

— Загубен сте, пазете се!

Юдит ме хвана за ръката, обърна се с лице към езерото и се накани да извика, ала аз я изпреварих, насочих дулото на пушката си към главата й и я заплаших:

— Нито дума, сеньора, иначе ще получите куршум! Мастър Дънкър!

Дългия Уил изпълзя навън.

— Какво да направя, сър?

— Ще пазиш тази лейди да не тръгне на разходка. Мастър, отнасяй се към нея с най-сърдечно съчувствие!

— Well, с най-голяма радост! Милейди, виждаш ли ей този нож? Опиташ ли се да направиш и една крачка от това място, веднага ще ти отрежа и двете уши! Казвам се Уил Дънкър и държа на думата си.