Карл Май - Сатана и Юда

Обърнах се и вдигнах ръка във въздуха. Тогава от всички страни нихорасите изпълзяха измежду дърветата. Залегнаха на земята до самия ръб на откоса и насочиха пушките си към застаналите долу хора. Веднага се разнесе силният глас на Мелтън:

— The devil! Това пък какво е! Пушки наоколо! Кой ли е горе?

Той се беше опитал да се изкатери обратно и забеляза застрашително насочените дула. Пристъпих напред толкова, колкото да може да ме види.

— Сто заредени цеви, сър! Това е моят утринен поздрав за теб!

— Олд Шетърхенд! Олд..

Той светкавично свали пушката от рамото си, прицели се в мен и натисна спусъка. Но аз имах достатъчно време да се хвърля на земята. Куршумът му направи дупка във въздуха. Ала после бързо се изправих на крака, насочих карабината «Хенри» към него и извиках:

— Хвърли пушката си, иначе ще те застрелям! Едно… две…! Негодникът пусна оръжието си на земята. Неговият изстрел беше накарал индианците да вдигнат глави и да погледнат нагоре. Те видяха и мен, и насочените към тях пушки. Могольоните не ме познаваха, но неколцина юми силно извикаха името ми.

— Да, аз съм Поразяващата ръка — заявих аз — и ей там е застанал Винету, вождът на апачите.

Както всички други, и Винету беше лежал в тревата, но се изправи, за да се покаже на нашите противници. Аз продължих:

— А наоколо са заели позиция воините на нихорасите. Станете от тревата!

Нихорасите се изправиха и около езерото се образува гъста верига от мъже, насочили надолу дулата на пушките си. В същия момент откъм другата страна на Винету се разнесе глас:

— Нима ще остана сам да кисна в тревата? Аз съм Емъри Ботуел и сега ще ви покажа как трябва да се подхващат тези неща!

Най-спокойно той слезе при могольоните, взе пушката на най-близкостоящия индианец, подаде я нагоре на един от нихорасите така, че той да може да я стигне и да я вземе, И после със силен звучен глас заповяда:

— Нека могольоните подават нагоре пушките си и да подхвърлят ножовете си, ако не искат да бъдат застреляни!

Обръщайки се към друг индианец, който бе втренчил поглед в него сякаш беше привидение, той му се сопна:

— Е, няма ли да побързаш? Давай горе пушката си, иначе… Англичанинът измъкна револвера си и го насочи към гърдите на индианеца. Заплашеният човек веднага подаде нагоре пушката си. Дали се дължеше на неговия пример, или на безстрашното поведение на Емъри, или пък на многобройните застрашително насочени надолу цеви, но така или иначе могольоните не се осмелиха да окажат каквато и да било съпротива. Започнаха да подават нагоре пушките, а след тях подхвърляха и ножовете. Изглеждаха напълно безволеви същества, свикнали да се подчиняват. Беше ги обзело някакво паническо чувство. Затова пък толкова по-буйно и невъздържано бе поведението на Мелтън. Заповядваше им да стрелят, крещеше и ругаеше, наричаше ги страхливци, но и самият той не дръзваше да се съпротивлява. Емъри, който все още се намираше долу, отиде при него, вдигна от земята захвърлената пушка, насочи револвера си право в лицето му и го заплаши:

— Мълчи, глупав хлапако, иначе ще накарам езика ти да си почине! Само още една дума и край на всички речи, дето все още смяташ да ги държиш!

Той му взе останалите оръжия от колана, а после се изкачи при мен.

— Чарли, всичко е наред — каза ми той. — Бандата е разоръжена. Какво ще правим сега?

— Връзваме ги. Ще им разрешим един по един да се изкачват при нас и тук ще ги посрещаме с готовите ремъци.

— Well! Който не дойде, ще бъде застрелян!

Той пак слезе долу. Винету и Дънкър го последваха. Юдит беше поверена на един от нихорасите. Зоркото око също се спусна при езерото, за да накара със заплахи все още колебаещите се неприятели да се подчинят. Впрочем повечето могольони разбраха, че съпротивата е безсмислена и се предадоха в плен. Връзването им мина бързо. На всеки от тях омотавахме собственото му ласо около ръцете и краката, а после го слагахме да легне в тревата.

Последният, който остана да бъде пленен, бе самият Джонатан Мелтън. Отначало той хвърляше около себе си неукротими и енергични погледи и изобщо се държеше досущ като човек, който упорито търси път за бягство. Но трябваше да е сляп, за да не види, че всеки такъв опит неминуемо излага на опасност единствено неговия живот. Веднъж дори направи няколко бързи крачки нагоре по откоса, ала Юдит веднага му извика с разтреперан от страх глас:

— Стой долу, стой долу! Иначе ще стрелят по теб! Предай се! Тук отгоре виждам по-добре от теб, че няма никакво спасение. Тези хора са ужасни!