Карл Май - Сатана и Юда

Когато почти стигнахме мястото, където апачът беше доловил миризмата на огън, той не навлезе направо в храсталака, а свърна първо наляво към стръмните поли на възвишението, където се издигаха дървета. Там звездната светлина не проникваше до нас и се видяхме обгърнати от непрогледна тъмнина. Пипнешком продължихме безшумно да се промъкваме напред. Апачът ме водеше. Това трая може би около четвърт час, понеже се налагаше да бъдем извънредно предпазливи и напредвахме педя по педя.

Най-сетне между стволовете на дърветата зърнахме светлината на огъня. Вече можехме да виждаме по-добре и да се придвижваме по-бързо. Ала така можеха и по-лесно да ни забележат и затова трябваше да сме още по-предпазливи. Запълзяхме по земята, като се придържахме само към сенките на дърветата. Когато се озовах съвсем близо до апача, той извърна глава към мен и ми прошепна:

— Сигурно моят брат ще се зарадва, щом види мястото, където ще го заведа, защото едва ли е намирал такова подходящо скривалище за подслушване.

Винету излезе прав. Погледнато от бивака, ние се озовахме на склона на височина от около три метра. Под нас водата извираше от скалата и от нашето местоположение изглеждаше невъзможно човек да се спусне долу. Но само така изглеждаше, защото там нагъсто растяха смърчове, стигайки чак до извора. Гъстите им клони се спускаха ниско над земята и образуваха скривалище, за което можехме само да мечтаем.

Винету изчезна под най-долните клони и аз го последвах. Придържайки се ниско долу с ръце за стволовете, ние започнахме бавно да се спускаме по склона с краката напред, като се стремяхме да останем скрити под гъстите смърчови клони. Продължихме така чак до долу, където се спряхме, добре прикрити между последните дървета.

На близо от лявата ни страна извираше водата от скалите. Непосредствено отдясно каменният склон започваше да се издига стръмно нагоре. Изглеждаше невъзможно на това място, където се бяхме скрили, да се приюти човек. Изворът пълнеше най-напред малък воден басейн с ширина най-много два метра и оттам изтичащата вода образуваше малко поточе. Та отвъд този малък водоем пред нещо като колиба, направена от юмите с помощта на наклонени един към друг по-големи клони и покрита с по-малки вейки и шума, седеше… красивата Юдит. Претенции за подобно удобство сред дивата пустош можеше да има само някоя дама.

До нея клечеше индианец и разговаряха. По-нататък гореше буен огън — една непредпазливост, която можеше да се очаква само от юмите, изоставили вече старите си обичаи и навици. Те бяха насядали около високо лумналите пламъци, които сякаш се мъчеха да близнат небето. Можехме да чуем всичко, което говореше еврейката, понеже се намирахме само на един човешки бой от нея. А онзи тип, с когото приказваше, беше нашият предишен хазаин, в чиято къща недалеч от пуеблото ни бяха нападнали.

— Не е ли хубаво мястото? — прошепна ми Винету.

— Чудесно е! Знаеше ли го от по-рано?

— Не. Преди малко бях залегнал в храстите от другата страна на огъня. Тогава забелязах смърчовете и си казах, че те ни предлагат безопасно скривалище. Вярно, изворът ми беше известен от по-рано, но когато дойдох тук преди години, дърветата не бяха нито толкова високи, нито толкова клонести.

Да, нашето място бе сякаш нарочно създадено за подслушване. Но все пак тук ни дебнеше и една голяма опасност. Клоните, под чиято закрила се бяхме спуснали, растяха толкова ниско над земята, че бе цяло изкуство да се промъкваш под тях, без да ги разклатиш и да се издадеш.

И така, по отношение на скривалището си имахме голям късмет. Доловихме юмът да казва:

— Сеньор Мелтън сбърка. Не биваше да напада онези песове у дома. Къщата им предложи защита. Те имаха възможност да се защитават и разбраха, че трябва винаги да са нащрек. И станаха далеч по-предпазливи.

— Нали искахме да ги заловим живи.

— Това беше грешка. В крайна сметка ще бъдат убити! И не е ли по-добре това да стане веднага?

— Прав си. И аз съжалявах. По този начин само ги направихме по-предпазливи, а благодарение на това те ни се изплъзнаха. Ако пак се случи да ни дойдат наблизо, подобна грешка няма да се повтори!

— Сигурно е, че пак би се повторила, както стана завчера по тъмно при онази скала. Колко удобно ни беше да ги застреляме още там! Ама нали другите решиха да изчакат, докато те заспят! Това беше голяма грешка. Беше тъмно и бурният вятър ревеше толкова силно, че нямаше да чуят като приближаваме. Имахме възможност да се промъкнем на няколко крачки от тях и нито един от нашите куршуми нямаше да отиде напразно. Но от излишна предпазливост се отказахме от този план. После онези песове се оказаха по-умни от нас. Те ни откриха.