Карл Май - Сатана и Юда

Той не можа да продължи, понеже полетя във въздуха и падна на земята зад най-близкия храст.

Изплашената Марта скочи на крака, хвана и двете ми ръце, след което възкликна:

— За Бога, не го убивайте! Разбира се, той няма абсолютно никакво право да ви говори така, но само не го убивайте!

— Да го убия ли? Ами! Само дето се отнесох към присъствието му малко «отхвърлящо». Това е всичко. Оттук нататък той много ще внимава да не ме обижда повече, иначе ще се наложи да покажа на този клеветник как истинският мъж умее да защитава почтеното си име.

В този момент се появиха двайсетте нихораси с конете. Заповядах на един от тях да се върне, за да доведе Емъри и Дънкър заедно с отряда. Най-напред конете се напиха с вода, а после се пръснаха по моравата, покрита със сочна трева. Мърфи се беше изправил на крака и се беше отдръпнал настрани. Седеше зад един храст и разтриваше различни части на тялото си. Марта се беше вече съвзела. Опита се да се впусне в благодарствени словоизлияния, но аз я помолих да мълчи и тя изпълни желанието ми.

После пристигнаха останалите назад воини заедно с пленниците. Щом видяха своите петдесет вързани съплеменници, десетте могольони нададоха изплашени викове. Тъкмо се канех да наредя да се погрижат за подслоняването на тези хора, когато вниманието ми бе привлечено от силен рев, нададен от адвоката. Той беше забелязал Джонатан Мелтън. Веднага скочи на крака и се нахвърли върху беззащитния човек, когото току-що бяха свалили от коня. Мърфи го събори на земята и с двата си юмрука започна да обработва лицето на измамника.

Емъри и Дънкър ми хвърлиха въпросителни погледи. Не знаеха дали да отдръпнат адвоката от жертвата му или да не му пречат.

— Развържи Мелтън! — подхвърлих на Дънкър.

Тъй като Джонатан беше току-що свален от коня, краката му все още не бяха вързани, а ремъци имаше само на ръцете му. Няколко мига бяха достатъчни, за да ги освободят, и още в следващата секунда той с всички сили ги използва, за да се защити срещу нападателя си, който все още не го оставяше на мира. Започна се бой, който достави безкрайно удоволствие на всички индианци — както на свободните, така и на пленените. Ту единият от двамата противници вземаше връх, ту другият. Доста време измина, преди да стане ясен изходът от тази схватка, и се оказа, че нямаше победител, защото и двамата така се бяха подредили, че съвсем изтощени, останаха неподвижно да лежат един до друг.

Емъри се приближи до мен, изгледа ме смаяно и попита:

— Защо позволи Мърфи да отнесе такъв бой? Ти направо пусна Мелтън да се нахвърли върху него!

— Защото не бива да си позволява толкова много. Че кой му е дал правото да малтретира Мелтън? А преди малко със заплахи поиска от мен парите и вместо да ми благодари, загдето го освободих, той ми каза, че не съм искал да му ги дам, за да мога тайно да присвоя една част от тях за себе си.

— Пфу! За това обвинение ти му стовари двата си юмрука в муцуната, нали?

— Не. Предоставих наказанието му на прелестния Джонатан.

— Well, и тази идея не е лоша! Ей ги къде лежат и двамата едва могат да си поемат дъх. Това няма да навреди нито на единия, нито на другия. Но Мелтън ще трябва пак да го вържем, нали?

— Естествено.

Един знак бе достатъчен и негодникът отново беше вързан. От изтеглянето на могольоните бяха изминали вече близо четирийсет и пет минути и Емъри ми обърна внимание на следното:

— Трябва да тръгваме — каза той, — иначе няма да пристигнем навреме при клисурата.

— Говориш така, като че ли и ти ще дойдеш.

— Ами естествено! Или бъркам? Да не би да искаш да кажеш, че не бива да идвам с вас?

— Да. Става въпрос за пленниците, от които най-важен е Мелтън. Избяга ли ни, знаеш какво ще означава за нас. Освен това трябва да се охраняват шейсет могольони, а за юмите на еврейката да не говорим. Представи си какво би станало, ако тръгна оттук с петдесет души, за да подгоня над триста могольони да влязат в клисурата, и изведнъж зад гърба ни се появят шейсетте пленници, които междувременно са се освободили!

— Наистина лоша работа! Ще попаднете между двата отряда и те ще ви смажат.

— Значи разбираш последствията, нали? Тук имаме нужда от някой способен и доверен човек. Нима трябва да дам този пост на Дънкър?

— На Дънкър ли? Хмм! Той е добър следотърсач, но да му се повери нещо толкова важно,… не, не ми се иска.

— Напълно споделям мнението ти. Но тогава от нас остава един-единствен човек.

— Well! Значи аз трябва да се заема с тази работа. Ти така ме обработи, че няма къде да ходя. Но много ми се искаше да можех и аз да се бия горе на платото.