Карл Май - Сатана и Юда

Макар индианецът да се стараеше да не го показва, все пак му личеше, че моята похвала го накара да се почувства горд.

Пред нас се разкри лагерът на могольоните. Различихме дори платнището на пощенската кола. Тя стърчеше над храстите. Индианците бяха станали от сън и се подготвяха за предстоящото пътуване. Мнозина от тях се хранеха, други се миеха, а някои се грижеха за конете си. След известно време се разнесе пронизителен вик — това беше сигналът за тръгване. Всеки се завтече към своето животно, за да се метне на седлото. После могольоните образуваха колона, като ездачите се подредиха един след друг, което ни улесни да ги преброим. Бяха триста и четирима. Дългата върволица пое на юг, където ги очакваше гибел.

Индианците, оставащи в бивака, изпратиха с погледи потеглилите на път воини. Бяха застанали пред храстите и наброяваха десет души. Не бяха повече, за това свидетелстваше фактът, че забелязахме само четиринайсет пасящи коня — десет ездитни животни и четири, които теглеха колата.

Когато отправилите се на път могольони, изчезнаха на юг, ние можехме да се заловим за работа. Наредих трийсет души да тръгнат с мен, а останалите да ни последват по-късно с конете.

Прикривани от храстите, ние се закатерихме нагоре към хребета, после се спуснахме надолу по отвъдния склон и продължихме да се промъкваме през гъсталака, докато най-сетне спряхме близо до самия извор. Там аз пропълзях още малко напред, за да мога да огледам как стоят нещата. Десетимата нещастници седяха край водата и си правеха закуска. Когато нихорасите ги връхлетяха, те толкова се изплашиха, че никой от тях не направи опит да се защити или да избяга. Мигновено бяха вързани. А аз се приближих до старата пощенска кола, отворих едната й вратичка и подвикнах към намиращите се вътре хора:

— Добро утро, мисис Вернер и мистър Мърфи! Тук съм, за да изпълня даденото обещание.

Марта нададе ликуващ вик и затвори очи. От радост просто й прималя. Извадих ножа си, прерязах нейните ремъци, изнесох я на ръце и я положих да легне в тревата. Нямаше сили да стои на краката си. Ето че адвокатът невъздържано извика:

— Хайде и мен де, сър! Докога да чакам?

— Търпение, мистър Мърфи! Невъзможно ми е да помогна едновременно на няколко души. И вас ще освободя.

След като прерязах и неговите ремъци, той излезе от колата и протегна ръце.

— Слава Богу! Бедите ни свършиха! В какво ужасно положение се намирахме в този стар сандък!

Той не намери за нужно да ми благодари дори с една дума. Но затова пък ми каза нещо друго. Като сложи лявата си ръка на рамото ми, попита:

— Сър, при вас всичко наред ли е?

При тези думи с десницата си той ме потупа по гърдите.

— Портфейлът все още у вас ли е?

— Да. Ама че странен въпрос!

— Защото трябва да знам каква сума има в него.

— Откъде накъде пък трябва тъкмо вие да го знаете?

— Та нали съм управител на наследството и мое задължение е да се разпоредя какво да стане с тези пари.

— Я не си въобразявайте такива неща! Бяхте управител на наследството, но вече не сте. И какво ще стане с парите не е ваша работа. Та нали бяхте толкова хитър да напъхате в джоба на един мошеник цялото наследство!

— В такъв случай ще се погрижа да ви науча, че нещата стоят другояче.

Тези думи бяха казани със заплашителен тон. Аз обаче останах съвсем спокоен и отвърнах:

— Опасявам се, че в мое лице ще имате един много разсеян ученик.

— О, ще ви се наложи да внимавате. И така, ще ми дадете ли парите, или не?

— Няма. Ще ги задържа, докато се намери законният им собственик.

— Да не би да искате вие да определите кой е той?

— Не е необходимо, понеже той вече се намери и аз го познавам.

— Аз също го познавам. Той трябва да получи наследството си по служебен път от моята ръка. И така, дайте ми парите! Ще го направите ли, или не?

— Не. Впрочем най-учтиво ви моля да смените тона си. Друг тон по би ви подхождал.

— Тъй ли? И какъв е той?

— Този на благодарността. Просякът благодари и за залък хляб. Аз ви спасих живота и ви върнах свободата, а в замяна получавам само грубост! Ако си мислите, че така ще ме впечатлите, много се лъжете.

— А пък вие ме впечатлявате далеч по-малко. Не искате да дадете парите, само защото кроите тайно да ги сложите в собст…

— Млъкнете! Нито дума повече! — срязах го аз. — Има някои неща, на които отговорът е само юмрук!

— Вашият юмрук ли? Pshaw! Изобщо не се страхувам от него, макар че сте си присвоили позорното име Олд Шетърхенд. Намислили сте една част от парите да изчезне в собствения ви джоб и да…