Карл Май - Сатана и Юда

След като двамата пленници узнаха всичко, което сметнах за необходимо да им кажа за Джонатан Мелтън, продължих със следните обяснения:

— Още щом се зазори, могольоните ще тръгнат на път. Решиха за известно време да останете назад с колата под охрана. Но ние ще нападнем този отряд и ще ви освободим.

— Как звучи това! — обади се адвокатът. — Ще нападнем охраната и ще ви освободим! Като че ли всичко това непременно ще мине гладко като рязането на лист хартия с ножица. Да не мислите, че охраната няма да се защитава?

— Може би, или по-скоро вероятно така ще постъпи.

— Ужасно! И този човек го казва толкова спокойно! Сър, моля ви, само този път ме отведете щастливо до дома! Никога вече няма да ми хрумне да отида в Дивия запад! Как мислите, дали охраната, която ще ни оставят, ще е силна?

— Едва ли. Сигурно вождът ще отдели толкова конници, колкото са абсолютно необходими — да речем десетина.

— Те няма да могат да направят нищо срещу вас и вашите сто нихораси.

— Е, няма да са всичките сто, тъй като се налага да определим известен брой воини за охрана на пленените днес могольони, но все пак ще превъзхождат по численост вашата охрана поне шест или седем пъти. Към всичко това трябва да прибавим и уплахата на тези хора, когато ги връхлетим толкова ненадейно. Струва ми се, че ще успеем да уредим работата, без да проливаме кръв. Така, а сега ще тръгвам!

— Бъдете предпазлив, да не би все пак постът да ви забележи!

— И него ще отпратя в противоположната посока, както и предишния. Само гледайте!

Извадих два камъка от джоба си и хвърлих единия зад поста. Внимателно наблюдавахме какво ще стане и забелязахме, че индианецът наостри слух. След втория камък той се изправи, а когато хвърлих още по-далече и третия, постът се отдалечи в посока на шума.

— Лека нощ! — казах аз. — Довиждане до утре!

Посегнах през отвора на прозореца, отворих вратичката, излязох навън, после тихо я затворих и незабавно се хвърлих на земята, понеже видях, че постът се връщаше. Шумът от хвърлените камъни събуди и в него подозрения. Също като своя предшественик, и той се приближи до колата, за да огледа вътрешността й, но за щастие това стана откъм срещуположната страна. Можеше да се очаква, че после щеше да дойде и към мен. Ето защо с претъркаляне побързах да се отдалеча и замрях в тревата, за да не би с някое движение да привлека вниманието му върху себе си. Обаче той не провери от другата страна, а пак се върна на мястото си. Тогава аз продължих да пълзя. Но тъй като вече знаех къде се намираха враговете ни, а знаех и че пред мен няма нито един неприятел, скоро можех да стана от земята и прав да измина разстоянието до Винету.

Апачът все още беше на мястото, където го бях оставил.

— Доскуча ли ти? — попитах аз.

— Не — отвърна той. — Вярно, че моят брат се позабави повече отколкото предполагах, но понеже не се вдигна олелия, бях сигурен,. че му се е открила възможност да подслуша противниците ни. Затова не се разтревожих за него.

— Да, подслушвах ги. Но ела да отидем при конете! Във всички случаи е по-добре да не се намираме толкова близо до вражеския бивак.

Нихорасът седеше при трите животни. Настанихме се до него и аз разказах какво бях преживял и чул. За нас най-важно беше обстоятелството, че колата щеше да остане в лагера след тръгването на могольоните и че щеше да ги последва едва по-късно.

— Ще нападнем охраната и ще освободим двамата пленници — каза апачът.

— Така мисля и аз, но има една основателна причина да оставим колата и охраната й необезпокоявано да продължи по своя път и това са тесните пътища през онези клисури. Ако вождът на могольоните прецени, че са достатъчно широки, за да премине колата, тогава той безгрижно ще продължи нататък и ще предположи, че и тя ще го последва. В такъв случай ще можем да освободим пленниците без той преждевременно да разбере.

— Ами ако пътищата се окажат прекалено тесни?

— Тогава ще спре и ще нареди по-тесните места да бъдат разширени с помощта на томахоките. И ако до определено време колата не се появи, той ще бъде обзет от подозрения и ще изпрати съгледвач да види какво става. В такъв случай ще трябва поне на първо време да се откажем от освобождаването на двамата пленници.

— Моят брат е прав.

След тези думи апачът потъна в продължителен размисъл. Не беше трудно да се досетя какви мисли го занимаваха и наистина не се бях излъгал, защото щом стигна до някакво решение, той каза:

— Спокойно можем да нападнем охраната на колата. Пътищата са достатъчно широки, за да може да мине по тях. Видях пощенската кола и нейната ширина ми е известна. Тъй като искаме да нападнем могольоните горе на платото, става дума само за единия път, този, който води нагоре. Той не предлага големи трудности и пречки. Току-що мислено бях там и с очите на душата си измерих всеки метър от пътя. Колата може да мине оттам.