Карл Май - Сатана и Юда

Отначало продължих още малко нататък, понеже непременно трябваше да узная на какво разстояние се намираха другите могольони. До тях имаше около тринайсет-четиринайсет крачки. След като разбрах каквото ме интересуваше, отново пропълзях обратно до колата. Тя беше от онези стари пощенски карети, които кръстосваха страната надлъж и нашир, едно истинско чудовище, каквото в днешно време не може да се види.

Под нея беше още по-тъмно, отколкото наоколо и тъй като там лежах в пълен мрак, постът нямаше възможност да ме види, докато аз добре го различавах.

За мое учудване забелязах, че прозорчето на вратата откъм моята страна бе отворено. Ако пленниците наистина се намираха вътре, това бе голяма непредпазливост, проявена от могольоните. Но може би вътре при тях седеше втори пазач, а в такъв случай въпросната небрежност лесно можеше да се обясни.

Бях си наумил да разговарям с пленниците, но как щеше да стане това? Надигнах се така, че две от колелата да застанат между мен и седящия насреща пазач, за да не може да ме види. Тихо почуках на вратичката и бързо залегнах на земята. Лекичкото ми почукване би трябвало да чуят само намиращите се в колата хора, но не и постът. Ако вътре седеше и друг могольон, то сега той сигурно щеше да надникне навън през отвореното прозорче. Погледнах нагоре. На фона на небето можех ясно да различа всеки предмет. Никаква глава не се появи. Повторих опита си и ето че ми отвърна тихичко и предпазливо почукване по пода на колата. Аха, значи въпреки всичко те бяха вътре! И то без охрана! Но вероятно бяха вързани, иначе индианците нямаше да оставят прозореца отворен и щяха да вкарат вътре още един пазач. Изправих се в цял ръст, приближих главата си до отвореното прозорче и тихо прошепнах:

— Мистър Мърфи, тук ли сте?

— Yes — получих също тъй тих отговор.

— Имате ли вътре свободно място от тази страна?

— Да.

— Скърца ли вратата при отваряне?

— Не. Металните панти са се изгубили и са заменени с кожени ленти.

— Добре, ще вляза при вас.

Отново залегнах в тревата и погледнах между предните и задните колела към пазача. Той си седеше на мястото, също както и преди. Извадих камък от джоба си и го хвърлих така, че падна на няколко крачки от другата страна на пазача. Човекът долови шума. Изправи се на крака и наостри слух. Взех втори камък и го хвърлих още по-надалеч от първия. Могольонът се подлъга и се отдалечи в посоката, откъдето се беше разнесъл шумът. Светкавично се изправих, отворих вратичката, влязох вътре и съвсем тихо я затворих. Протягайки напред ръце, отляво напипах двамата, които седяха един до друг. Седалката от дясната ми страна беше свободна и аз се отпуснах на нея. Тук ме очакваше нова изненада — прозорчето на отсрещната врата също беше отворено.

— Значи все пак това сте вие, сър! — припряно ми прошепна адвокатът. — Каква дързост! Осмелявате се да…

— Тихо! — прекъснах го аз. — Засега нито дума! Първо трябва да видя какво прави пазачът.

Когато погледнах навън, той вече се връщаше. Изглежда бе обзет от подозрения, понеже се приближи до отсрещната врата на колата и попита през прозорчето:

— — Двамата бледолики още ли са тук? Тези думи бяха казани на лош английски.

— Yes. — отвърнаха двамата в един глас.

Помислих си, че това ще е достатъчно за индианеца, ала се излъгах, понеже той каза (и то на обичайната испанско-индианска смесица) следното:

— Чух някакъв шум. Дали ремъците ви са здраво стегнати. Ще ги проверя.

Той сложи крак на стъпенката и посегна с ръце през прозореца, за да опипа седналата отсреща певица. След като се убеди, че нейните ремъци са наред, той скочи на земята, заобиколи колата и се приближи откъм другата й страна. Светкавично се преместих до отсрещния прозорец, като се свих в ъгъла колкото бе възможно по-ниско. Пазачът се появи пред другия прозорец, протегна ръце във вътрешността и провери ремъците на юриста. Щом разбра, че са в отлично състояние, индианецът изчезна, като промърмори нещо неразбираемо. Пак се преместих в средата на моята седалка и когато погледнах навън, видях, че той пак седна на предишното си място.

— Вече можем да разговаряме — казах аз. — Само внимавайте да не произнасяте твърде високо «с», както и други съскащи звуци! Пазачът се успокои.

— Господи, на каква опасност се изложихте! — обади се Мърфи. — Необходимо бе само да се пресегне малко по-напред и щеше да ви спипа!

— Или пък аз него! Не се тревожете за мен! Тук съм на много по-сигурно място, отколкото навън. Как са ви поставили ремъците?