Карл Май - Сатана и Юда

— Най-напред сме вързани един за друг с едно ласо, което е омотано около нас. Освен това ръцете ни са извити и са вързани отзад на гърба. И на трето място, всеки от нас има на врата си надяната примка, чиито край е здраво закрепен отдолу на седалката. И така, не можем да се изправим, без да се задушим.

— Наистина са избрали твърде сложен начин, за да бъдат сигурни, че няма да им избягате. В такъв случай няма нужда от пазач, а и вече не се учудвам, че са отворили прозорците, за да имате поне свеж въздух.

— Прозорците ли? Та тук няма вече никакви прозорци. Вождът извади стъклата. Сигурно знаете каква голяма стойност придават на подобни предмети.

— Разбира се. Значи затова прозорците са отворени! А сега най-важното е да ви кажа какво трябва да правите в случай че ме открият, докато съм при вас.

— Какво?

— Почакайте малко! Първо трябва да огледам ремъците ви и едва след това ще мога да ви обясня.

Видях, че са вързани точно така, както Мърфи ми беше описал.

— Тъй — казах им после, — вече знам къде ще трябва да режа с ножа си.

— С вашия нож?

— Да. Слушайте внимателно какво ще ви кажа! Ако ме забележат, докато съм тук, първата ми работа ще е да прережа ремъците ви. За тази цел няма да са ми нужни повече от десетина секунди. После ще задържа на разстояние от нас червенокожите с помощта на моите два револвера, а вие ще отворите ей тази врата от лявата ми страна, ще изскочите навън и ще побегнете между храстите в права посока. Там сигурно ще чуете изстрели. Това ще е Винету, когото ще повикате по име. Щом веднъж стигнете при него, ще сте в безопасност, защото чуят ли името му, всички тези триста могольони няма да посмеят да ви преследват в тъмнината.

— Добре, ами вие?

— Щом видя, че сте в безопасност, ще ви последвам. Ще има да се разправям най-много с двама-трима души, а тях ще застрелям само за секунди. Разбира се, това не може да мине безшумно, но ще се предизвика голяма бъркотия и после никой няма да се осмели да дойде до колата. Междувременно вече ще сте далече и ще са необходими само още няколко изстрела, за да бъда и аз в безопасност. Вече знаете какво трябва да направите, в случай че някой любопитен индианец ме открие. Но ако това не стане, ще бъдете освободени утре рано сутринта.

— Дано даде Бог вашите уверени думи да се превърнат в действителност и да ни освободите! Но и тогава няма да сме си свършили работата. Трябва да заловим Джонатан Мелтън.

— Той е в ръцете ми.

— Какво… как?

— Тихо, тихо! — предупредих, прекъсвайки адвоката. — Нима това наричате «шепнене»? Ами ако пазачът ни чуе?!

— Истина ли е? Да го вярвам ли, или не? Сър, страшно ми се иска с пълен глас да извикам «ура» и «победа!»

— Я по-добре се откажете! По-късно ще можете да крещите докато пресипнете.

— Ами къде го спипахте?

— При Дълбоката вода, където беше спряла колата ви. Милионите също са в мен.

— Къде са, къде? — нетърпеливо попита той.

— Ей тук във вътрешния ми джоб.

— Какво? Такава огромна сума носите в себе си?

— Естествено! Да не би да трябва да я закача високо на някое дърво, или пък да я закопая в земята?

— И с нея дръзвате да дойдете тук сред триста неприятели и да се промъкнете в тази пощенска кола? Ако ви заловят, отново ще изгубим парите.

— Никой няма да ме залови! Убеден съм, че моят джоб е по-добро място за съхранение на тези пари, отколкото вашата стоманена каса в Ню Орлиънс и ще пожелая само едно — дано по-късно, в ръцете на законните си собственици, парите да не са изложени на по-големи опасности, отколкото докато са в мен! Но ние се отклонихме от същинската тема на разговора. Нали се канехме да говорим за Джонатан Мелтън!

— Да, затова как е попаднал в ръцете ви. Иска ми се да бяхте видели и чули как се държа с мен, когато дойде при могольоните и ме завари там като техен пленник! Разказвайте, разказвайте, сър! Трябва да узная как ви падна в ръцете и какво беше поведението му.

Едва ли е необходимо да споменавам, че по време на целия разговор бяхме извънредно предпазливи и не изпуснахме из очи пазача. Адвокатът се боеше за себе си, много се страхуваше за мен, а че тревогата на певицата не бе по-малка, се разбираше от само себе си. Аз наистина не изпитвах страх. За мен вътрешността на старата пощенска кола действително беше по-добро скривалище от всяко друго място в близката околност. Така че можех да разказвам кажи-речи напълно непринудено и спокойно. Но не било писано да довърша разказа си без каквото и да било опасно прекъсване. По едно време бях принуден да млъкна. Чух стъпки и когато хвърлих поглед навън, видях да се приближава някакъв индианец, който, изглежда, имаше задача да смени поста при пленниците. Нашият пазач се изправи. Но новият пост пристъпи до пощенската кола, сложи крак върху стъпенката и подобно на своя предшественик провери състоянието на ремъците. И тази опасност отмина щастливо.