Карл Май - Сатана и Юда

Продължавах да разсъждавам в този дух и постепенно мислите ми започнаха да губят яснота. Най-после заспах. Тъй като не се бях загърнал в одеялото си, чувствително студеният нощен въздух ме събуди. По разположението на звездите разбрах, че до зазоряване оставаше още около час.

Скоро след това долових конски тропот, който се приближаваше от север. Тръгнах срещу този шум и скоро залегнах на земята. Появи се колона от ездачи, предвождани от двамина малко избързали напред конници. Единият от тях беше бял, а другият — червенокож. Той всъщност водеше отряда. Изправих се на крака и с преправен глас им подвикнах:

— Хелоу, мешърс! Накъде сте тръгнали? Двамата незабавно спряха конете и грабнаха пушките си. Белият отговори:

— Кого го засяга накъде сме тръгнали? Обеснико, я се приближи да те видим по-ясно, ако не искаш да опиташ куршумите ни!

— Че нима знаеш как се стреля по хора, мистър Емъри?

— Емъри? Значи този тип ме познава! Че кой ли…? Мътните го взели, ама че съм глупав! — прекъсна се той. — Това не може да е никой друг освен моят стар приятел Чарли! Я ела насам, сине мой, и ни кажи къде е апачът!

— Слизайте от седлата и тогава ще научите! Тук трябва да спрем. Всичко наред ли е, Емъри?

— Да.

— Ами Джонатан?

— Язди ей там, отзад, заедно с любимата си Юдит. Дънкър се смили над него и вече не иска нито за миг да го изпусне из очи.

Колоната спря и хората слязоха от седлата. Най-напред отидох при Мелтън. Току-що го бяха свалили от коня и го сложиха да легне на земята до Юдит. Дънкър стоеше прав до тях.

После отидох да нагледам пленените могольони. Те лежаха в тревата, вързани двама по двама с гръб един към друг. Бяха ни сигурно в ръцете. След това разказах на Емъри, Дънкър, както и на Зоркото око какво бях обсъдил и решил с апача, а накрая се обърнах към нихораса с думите:

— Моят червенокож брат знае ли някое място, намиращо се близо до Извора на сянката, откъдето да имаме възможност да наблюдаваме тръгващите на път могольони, без да бъдем забелязани от тях?

— Има такова място — отвърна ми той. — Когато моят брат пожелае, веднага ще го заведа.

— Добре! Скоро ще трябва да тръгваме, понеже утрото не е далеч. Нека петдесет от воините ти ни придружат, за да нападнат останалите назад врагове. Другите петдесет ще използваме за охрана на пленниците.

— Ами аз? — попита Дънкър.

— Ще трябва да правиш компания на Мелтън, когото ти поверих.

— Но аз мога да дойда с вас, нали? — попита Емъри.

— Иска ми се и ти да останеш тук. Не забравяй, че освен Мелтън имаме да пазим още петдесет пленници! Трябва да съм сигурен, че са под сигурна охрана. Това е пост за доверен човек като теб, Емъри.

— Добре! Кога трябва да стигнем при извора!

— Ще ви изпратя вестоносец.

Не след дълго петдесет нихораси се метнаха на седлата. Техният втори вожд заедно с мен застана начело на колоната и ни поведе на запад, за да можем да заобиколим Извора на сянката. По-късно свърнахме на юг и след това на изток. Когато описахме тази дъга, ние спряхме пред проточило се надалеч планинско възвишение, което, както изглеждаше, бе обрасло с храсталаци.

— Намираме се на самото място — каза Зоркото око.

— А на какво разстояние сме от извора? — осведомих се аз.

— На пет минути. Онзи, който се изкачи на това ниско възвишение и залегне зад храстите, може да държи под око цялата околност на Извора на сянката без самият той да бъде открит.

— Това е хубаво. Нека изчакаме, докато се развидели!

Разположихме се в полите на възвишението, където останахме докато лека-полека звездите избледняха и небето на изток леко просветля. Тогава заедно със Зоркото око се изкатерихме горе. Притаихме се зад храстите и зачакахме да се развидели достатъчно, за да можем да огледаме местността над нас. Това не продължи дълго.

Храсталаците, които ни осигуряваха прикритие, бяха обрасли хребета на възвишението, спускаха се по отвъдната му страна надолу, постепенно се разпростираха все по-нашироко, но там, където изворът бликаше от земята, отново изтъняваха, после напълно изчезваха, като отстъпваха място на тревистата прерия.

— Великолепно! — обърнах се към индианеца. — Не можехме и да си пожелаем по-подходящ терен.

— Значи моят бял брат е доволен от мен?

— Напълно! Това е възможно най-хубавото място за нашата цел. Можем да държим под око цялата местност и да наблюдаваме как могольоните ще тръгнат на път. Освен това изобщо няма да имаме нужда от коне, за да изненадаме с бързина останалите тук неприятели. Ще се спуснем надолу между храсталаците и ще се промъкнем до самия Извор на сянката.