Карл Май - Сатана и Юда

— Откъде идваше?

— Идваше от север и отиваше на юг.

— Значи се е връщал оттук и е яздил към своите. Така ли?

— Яздеше към своите, но дали се е връщал оттук, не успяхме да разберем.

— Забеляза ли ви?

— Не. Видяхме го преди той да види нас и имахме време да се отдръпнем от пътя му.

— Защо не го пленихте?

— Помислихме си, че ще е по-добре да го пропуснем да мине необезпокоявано покрай нас..

— Имаше ли по него изрисувани цветовете на войната?

— Не.

— Значи пътят нагоре към Платото на каньона, както и спускащият се от него е много труден за колата, а?

— Толкова е стръмен и тесен, че ще ни струва големи усилия и мъки да я замъкнем чак до Мрачната долина.

— Уф! Изслушах ви. Можете да се настаните при другите. Двамата индианци се отдалечиха. Помислих си, че четиримата ще започнат да обсъждат онова, което бяха чули, ала те продължиха да мълчат, както и преди. Измина още четвърт час, докато най-сетне настъпи моментът, в който видях как и в този случай се потвърди поговорката, че «хубавите неща бавно стават», защото точно тогава вождът зададе следния въпрос:

— Моите братя вярват ли, че онзи пес, когото са срещнали нашите двама воини, е бил разузнавач?

— Не — отвърна най-възрастният индианец. — Ако е бил разузнавач, той би трябвало да е бил наоколо. Но когато пристигнахме, не открихме никакви следи. Значи е дошъл от някоя друга посока и не е съгледвач.

— Ами ако въпреки всичко е съгледвач! По-късно ще разберем дали наистина е било по-добре да го оставят да мине покрай тях необезпокоявано.

Вождът бе надушил истинската диря, понеже нихорасът, забелязан от двамата могольони, беше именно онзи воин, когото рано сутринта бях накарал да тръгне от Дълбоката вода. Силния вятър продължи:

— А какво ще кажат моите братя за колата?

— Трябваше да я оставим в нашия лагер — отвърна пак най-възрастният.

— Но нали пленниците не могат да яздят!

— Тогава и те трябваше да останат при племето ни. Там си бяха на сигурно място. Можехме да наредим на няколко опитни воини да ги пазят.

— Те нямаше да успеят да ги защитят.

— Срещу Винету и Поразяващата ръка ли?

— Да. Нали моят брат чу, че тези двама мъже са били в пуеблото със своите спътници, за да заловят бледоликия, който се нарича Мелтън. Но той им е избягал и те ще го преследват.

— Ако открият следите му.

— Тези двама воини намират всяка диря, затова ще намерят и дирята на Мелтън и ще я проследят. Те насъскаха срещу нас песовете нихораси. Ето защо изпратих срещу тях Мелтън с петдесет воини, които, ако се натъкнат на тях, сигурно ще ги пленят. Но ако нашите воини не се натъкнат на неприятелите ни, то Винету и Поразяващата ръка заедно с другите ще стигнат до нашия бивак при Бялата скала, после оттам ще се върнат и ще тръгнат по петите ни.

— В такъв случай в гръб ни дебне голяма опасност.

— Те не са никаква опасност за нас. Когато ни догонят, ние отдавна вече ще сме победили нихорасите и ще ги посрещнем и тях така, че няма да имат възможност да се изплъзнат. Значи сме постъпили добре, че помъкнахме с нас пленниците. Ако ги бяхме оставили при Бялата скала, тогава нито двайсет, нито трийсет воини нямаше да са в състояние да противостоят на хитростта на Поразяващата ръка и Винету.

Доблестният вожд на могольоните наистина имаше превъзходно мнение за нас, но за съжаление сметките му не бяха верни. Ако знаеше, че бях залегнал толкова наблизо и чувах всяка негова дума, сигурно нямаше толкова спокойно да продължи:

— Наложи се да влачим с нас и колата, понеже пленниците не умеят да яздят и яхнали коне, щяха да забавят похода ни.

— Ами ако не успеем да прекараме колата през клисурите, нали пак ще се наложи да яздят — обади се най-възрастният воин.

— Предстои да видим дали клисурите наистина са толкова тесни. Когато тръгнем утре на зазоряване, ще оставим пленниците с достатъчно силна охрана. Щом изминат няколко часа, ще могат да ни последват. Така ще стигнем при онези клисури преди тях и може би ще успеем да разширим някои прекалено тесни места. Хау!

Тази кратка дума беше знак, че той считаше въпроса за приключен и понеже повече не проговори, другите трима също си замълчаха. Знаех, че ако изобщо се подеме нов разговор, това ще стане едва след по-продължително мълчание, а на мен и през ум не ми минаваше да чакам дотогава. И така, запълзях обратно между храстите, като свърнах наляво, където според сведенията на Винету се намираше колата. Видях я на отвъдния бряг на поточето, което на това място бе широко само стъпка и половина. Отсреща, ала все пак наблизо, в тревата седеше един индианец, който беше оставил пушката до себе си. Той беше пазачът.