Карл Май - Сатана и Юда

Насочих коня си към Емъри и Дънкър и им внуших да бъдат много бдителни към пленниците. После извиках втория вожд на нихорасите, за да му съобщя времето за тръгване, и най-сетне напуснах мястото, което се бе оказало толкова съдбоносно за мнимия наследник.

Налагаше се да побързам, ако исках да стигна навреме за срещата си с Винету. Но нали имах хубав отпочинал кон и много добре знаех посоката, в която трябваше да търся апача. Необходимо е да отбележа още, че взех със себе си и един от нихорасите. Щях да го използвам като вестоносец, за да съобщя на неговия вожд подробности по обстановката, когато се натъкнем на могольоните.

Денят си отиде и над земята падна здрач. Вечерта беше красива. Небето — обсипано със звезди, а тънкият сърп на новолунието, намиращо се още в началото на първата си четвърт, клонеше вече към залез. Всъщност нощният светлик не ми беше кой знае колко приятен, но на изток имаше облаци и понеже вечерният вятър духаше от същата посока, аз се надявах, че постепенно те ще се разпрострат по целия небосклон и ще закрият звездите.

Мълчаливо препускахме в галоп по обширната равнина. Нихорасът скромно яздеше след мен. Само веднъж разменихме няколко думи. Като нихорас той много добре познаваше местността, в която се намирахме, но за мен тя бе чужда, понеже предишния ден бяхме дошли при Извора на сянката не от Дълбоката вода, а от Бялата скала и следователно бяхме продължили да яздим на запад. Затова когато предположих, че скоро ще се озовем на мястото на срещата с Винету, аз го попитах:

— Нека моят брат ме остави сам да намеря пътя. Следваме ли точно посоката, която ще ни отведе до Извора на сянката?

— Поразяващата ръка намира всеки път, дори и ако той му е напълно непознат — отвърна той.

— Мисля, че дотам имаме само още четвърт час езда. Вярно ли е?

— Точно така е, както казва моят бял брат.

Продължихме да препускаме нататък само още две-три минути. После спряхме и стрелях веднъж с Мечкоубиеца. Зачаках да чуя гърмежа на Сребърната карабина, но вместо това недалеч от нас се разнесоха думите:

— Тук съм. Познах гласа на пушката на моя брат Шарли.

После видях апача да се приближава към нас. Той ми подаде ръка и каза:

— Преценил си мястото толкова точно, че спря близо до мен.

Можех да ти отговоря с глас вместо с изстрел.

— Отдавна ли чакаш тук? — осведомих се аз.

— Не, защото успях да се промъкна до могольоните едва след смрачаване.

— Но ги видя по-рано, нали?

— Да. Непрекъснато бях по петите им, доколкото повеляваше моята безопасност.

— Разположили са се на бивак край Извора на сянката, нали?

— Да. Но моят брат знае, че там, където от земята бликат водите на извора, няма място за много хора. Там седи само вождът заедно с трима възрастни изтъкнати воини. Всички други са се разположили надолу край потока.

— Разставили ли са постове?

— Не. Могольоните са страшно непредпазливи хора.

— Знаеш ли къде е спряла колата?

— Два пъти обиколих лагера и ясно я видях. Оставена е до потока, недалеч от мястото, където е вождът.

— Ами къде са двамата пленници?

— Седят в колата. При тях има само един-единствен пазач.

— И на мен ми се иска да огледам бивака.

— Няма да е трудно. Облаците, вече почти над главите ни, до половин час ще покрият и останалата част от небето. Ще изчакаш ли дотогава?

— Да.

Наблюденията на Винету се оказаха верни. Облаците се разпростираха все повече и повече по небосклона и след споменатото от апача време закриха цялото небе. Тогава той се обади:

— Вече можем да тръгваме. Конете ще останат тук, воинът на нихорасите ще ги охранява.

— Тогава ще оставя и двете си пушки при него.

— Дай му само Мечкоубиеца! Аз ще взема карабината «Хенри».

— Защо?

— Докато тайно се промъкваш към могольоните, аз ще остана наблизо и ще бъда нащрек. Ако нямаш късмет и те открият, ще се вдигне олелия, която сигурно ще чуя. В такъв случай ще започна да стрелям с карабината «Хенри» толкова начесто, че противниците ни ще се изплашат и от изненада ще те оставят на мира.

И така, дадох на нихораса тежкия Мечкоубиец, а Винету взе карабината. После се отдалечихме на юг, където се намираше Изворът на сянката.

Вече беше станало толкова тъмно, че не виждахме на трикратно по-малко разстояние от преди. След малко повече от десет минути Винету спря и тихо ми обясни следното:

— Продължиш ли още стотина крачки нататък, ще се озовеш при първите храсти. Знаеш ги, защото вече сме били там. Право пред тях се намира изворът, където седи вождът. Наляво тече потокът, край който са се настанили другите воини. Между тях и вождът е колата.