Карл Май - Сатана и Юда

— Местността е съвсем затънтена — продължих аз. — Съмнявам се, че Хънтър ще съумее да се оправи без вас.

— Това няма да му се наложи. Аз ще го водя.

— Вие ли? Че нима той все още се намира нейде наоколо?

— Естествено и през ум не му е минавало подобно нещо. Определихме си място за среща. Но дори и да се размина с него, той ще намери там двама опитни уестмани, които съвсем сигурно ще го заведат до моя замък.

— Познавате ли тези хора? — попитах я, напълно убеден, че двамата уестмани са бащата и чичото на младия Мелтън.

— Не.

— Тогава не е ли непредпазливо да им се доверите?

— Не. Той ме увери, че те са най-добрите му приятели. Единият от тях му беше тук слуга.

— Аха! Значи двамата заминаха заедно с него, така ли?

— Не. Всеки тръгна поотделно, защото цялата работа трябва да остане в тайна и защото тримата заедно ще бият много повече на очи, отколкото ако пътуват сами. Ще се срещнат пак в Албюкърки.

— Значи в Ню Мексико?

— Да, при някой си Пленър, който е собственик на един голям тъй наречен «saloon» с гостилница.

— Там ще са на сравнително добро и сигурно място. Но защо вие сте все още тук? Защо не тръгнахте веднага с тях? Тя направи комично-важна физиономия и отговори:

— Трябва да издържа още известно време на пост заради сигурността ни. Нали ще се правят проверки дали сеньор Хънтър наистина спазва условията или вместо да тръгне за Индия не се е скрил нейде из страната.

— Сериозно? Че кой ли може да се интересува от това?

— Един негов роднина, комуто в такъв случай ще се падне наследството.

— Този човек наистина би могъл да създаде големи неприятности. И кой е той?

— Някакъв немец, прериен ловец, който заедно с един уестман англичанин и един индианец е започнал издирвания.

— Как се казват тримата?

— Не знам. Не питах за имената им.

— И сте останала тук на пост? Та нали трябва да познавате хората, за чието появяване са ви възложили да следите?

— Не е необходимо. На друг е поставена задачата да следи за тях, а той ще ме извести. Ако до една седмица не се случи нищо, тогава и аз тръгвам за Албюкърки.

— Но нали познавате поне човека, който ще дойде да ви съобщи веднага щом ги забележи?

— И него не съм го виждала. Той е търговец, който живее недалеч оттук в задната постройка на един двор. Другият приятел на Хънтър беше при него под наем и именно той му е възложил въпросното поръчение… извинете, сеньор, някой звъни!

И аз чух звънчето. Тя стана от дивана и разтвори завесите, разделящи стаята, където се намирахме, от помещението, през което бях дошъл. Индианката отвори и после каза някакво име, което не успях да разбера.

— Нека влезе! — нареди Юдит, като спусна завесите след себе си. Останах сам и чух последвалия разговор, който тъкмо аз най-малко би трябвало да чувам.

— Сами ли сме? — попита някакъв мъжки глас на английски след кратък поздрав.

— Говорете — сдържано отвърна Юдит.

— Мисис Силвърхил, трябва да ви съобщя, че трите лица, които очаквате, са вече тук. Моят син ме извести незабавно. Той работи там, където са били разпитвани.

— Разпитвани ли? Нима са се обърнали към властите?

— Ами да.

— За да разберат дали мистър Хънтър действително е заминал за Индия?

Човекът се позабави с отговора си, а после каза твърде двусмислено:

— И за пътуването също стана дума, но аз трябва да ви кажа само, че тримата са тук. С това поръчението ми е изпълнено. Най-много бих могъл да ви съобщя имената им, но те сигурно са ви вече познати.

— Не, не ги знам.

— Ами индианецът е вождът на апачите Винету.

— Винету ли? — учудено попита тя. — Него наистина го познавам. По-рано съм го виждала.

— Другият е англичанин на име Ботуел…

— Той ми е непознат.

— А немецът, прерийният ловец, е уестманът, когото обикновено наричат Олд Шетърхенд.

— Олд Ше… тър… хенд! — възкликна тя, като правеше пауза след всяка сричка. — Та това… това е… елате, бързо елате навън!

Чух да се отваря и затваря някаква врата, а после се възцари тишина. Еврейката беше отвела вестоносеца в друга стая, за да не доловя останалата част от разговора им. Ролята ми като Олд Файерфут беше свършила. Несъмнено човекът, с когото сега говореше, беше търговецът, в чиито дом бе живял чичото на младия Мелтън. След като бе произнесено името Олд Шетърхенд, тя се досети, че това съм аз и следователно не се казвам Олд Файерфут. На времето ме беше виждала в Сонора заедно с Винету и вече знаеше, че аз съм немецът, на когото според нея щяло да се падне завещанието на Хънтър, в случай че той не замине за Индия. И тъкмо на мен тя беше разказала тъй доверчиво, че той наистина няма такова намерение и ще остане тук в страната! Бях любопитен да видя какво ли ще предприеме сега!